— Вашата работа е свършена още отсега — потвърди Иванов.
Кметът климна удовлетворен, па рече, като хвърли дружески поглед на Хрисантова:
— За господина Християнова да се не грижите… (Хрисантов с удивление забележи, че повечето селяни тъй го наричаха); господин Християнов си е наш, него ще си изберем… То си е наша работа; може ли някой да ни заповяда и да каже: тоя изберете или оня?
— Никой.
— Ех, когото си изберем, той ще си бъде нашият избран. За господина Християнова не се грижете.
Попът, види се, че разбра за какво беше думата. Той се усмихна на Хрисантова, зина нещо да каже и не каза нищо. Но усмивката остана на лицето му.
— Ето и учителят, и той нека каже дали не е срещал в „Марица“ името на негово благородие — обади се псалтът, като посочи учителя.
Учителят направи утвърдителен знак.
— Кой не знае господин Хрисантова? — попита Иванов.
— Па и вий, господин учительо, действувайте за господин Хрисантова. Вий разполагате със силно влияние. Вий колко заплата приимате тука?
— Малко; лани приимах петдесет и две лири, а тая година ни намалиха на четирийсет и осем.
— Сиромаси сме — каза скромно кметът, като сключи ръце.
Иванов помисли дълбоко и каза:
— Ние ще се разговорим за вас с господин директора на просвещението. Вашите заслуги и достойнство, които ми са добре познати, заслужават повече нещо… Вий бъдете спокойни… Отдека сте?
— От село Н. — каза зачервенелият учител.
— Харно… Само и вий от ваша страна потрудете се.
— Длъжност ни е — каза учителят.
Хрисантов отне очите си от прозореца, дето се беше обърнал за минута, и каза:
— Тук около вас все голи баири. Досега правителството нищо не е направило за горите в страната… Господин кмете, моята първа длъжност в Областното събрание ще бъде високо да настоя за насаждане с гори тия пусти и голи ярове… Земя, която се лишава от гора, рано или късно е осъдена на смърт.
Уловил внезапно такава щастлива идея, Хрисантов погледна самодоволно и някак гордо към Иванова, като че искаше да му каже с тоя поглед:
— Виж, че и аз умея да стъпям на практическа почва. И действително, Хрисантов говореше с убеждение. Кметът с другите първенци се посшушукаха. Види се, и тях живо интересува въпросът, повдигнат от кандидата им. Кметът каза:
— Добре, че казахте, господин Християнов, та и затова да ви помолим. Ваша милост сами видяхте, че гора хич нямаме наблизо… Турците, додето бяха, изсякоха всичко.
— Аз сам ви казах това и първите ми грижи ще бъдат горите… Гори, гори трябват нам като въздухът, който дишаме — каза разпалено Хрисантов.
— Да си жив и здрав, че познаваш това… Та като питате отде си сечем дърва — сечехме си досега все от „Парговската гора“. Досега и тъй, и тъй беше, но занапред голяма мъка ще теглим.
— Кажете — каза Хрисантов живо заинтересуван.
Кметът разправи надълго и обстоятелствено работата:
„Парговската гора“ била правителствена, но от Освобождението насам селото се снабдявало все от нея с дърва. Първият вардач на гората не смеял да ги закача; но, за жалост, не можал да отпъди и селяните от Ж. да не сечат гората, с която се разполагали като със своя собственост… Така щото „Парговската гора“ се изсичала и от триста уврата, както била напред, сега е останала едвам петдесетина уврата. Но още по-лошото е това, че сега е турен нов вардач, твърде зъл човек, който много им пречел, а селяните от Ж. оставял свободно да боравят в гората и както са се подпретнали, скоро ще я очистят! Тогава селото ще трябва да ходи за дърва на три-четири часа далеко в балкана. Кметът моли прочее Хрисантова да помогне още отсега да се забрани на село Ж. да не сече без никакво право гората, която е крайно необходима за Дермендере.
Хрисантов изслуша всичкото с голямо недоумение. Вместо да отговори на молбата на кмета, той попита:
— Вие казвате, че е правителствена гората?
— Така, царска е — отговориха из един път неколцина селяни, — но сполай, доскоро никой не ни казваше нищо.
— Първият вардач ходи само веднаж в Пловдив да се тъжи от нас, па нищо не направи и веки не ни бара — допълни друг.
— Защото нашият предишен депутатин му сбра перате — поясни кметът.
Хрисантов помисли намръщено.
— Ами селяните от Ж. по какво право секат и те областната гора? — попита той.
— Тям пък техният депутатин им е дал воля, па не щат да знаят никого.
— Па ние занапред на ваша милост се надяваме, господин Християнов — заключи кметът важно, — а то без тая гора ако останем, по-добре да се изселим.
— Какво собствено желаете да ви помогна?
— Като се завърнеш в Пловдив, да направиш да се махне сегашният казеп вардач, да не ни пречи да си сечем и да се възбрани на ж-ци, защото те нямат никакво право над гората ни…