Книжката „За спомен“ той взе с особено благоговение, тъй като свързваше заглавието й с Книгата на Паметта. Преди да я отвори, се прекръсти и промърмори няколко молитви от свещеното писание. Но малката книжка го разочарова. Той очакваше да види печатен текст, а намери само написан на ръка списък от фамилии, адреси, цифри и дати. Датите бяха от края на петдесетте и началото на шестдесетте години на 20-и век. Това беше много важно. Другите книжа бяха слепени в едно до такава степен, че когато се опита да отгърне един от листовете, той започна да се разпада на парчета. Разчете само думите „Ред за пускане“ и нищо друго. Остави листа обратно в кутията и се зае с втория сгънат лист. Прегъвките му се оказаха толкова крехки, че младежът изследва съдържанието му като поглеждаше вътре отстрани, без да го разгъва докрай. Това, явно, беше някаква схема. Но тя бе нарисувана с бели линии на тъмна хартия.
Брат Франциск отново почувства нервната тръпка на откритието. Без съмнение, това беше фотокопие. В абатството нямаше запазено нито едно такова копие, а само няколко, направени с мастило. Никога преди Франциск не беше виждал оригинално фотокопие. За това пък беше срещал достатъчно ръчно прерисувани копия, за да разбере веднага, какво е това. Благодарение на тъмнината и влагата в скривалището хартията беше добре запазена. Младежът обърна листа и усети спонтанен пристъп на гняв. Някой беше надраскал безсмислени геометрични фигури и карикатурни детски лица върху обратната страна на страницата. Какъв идиот! Какъв глупав варварин!
Като поразмисли, гневът му изчезна. Най-вероятно, собственик на това копие е бил притежателят на кутията. И за него по онова време листът е бил ценен колкото шепа ненужна трева. Той се опита да разгърне документа и забеляза в долния десен ъгъл правоъгълник, съдържащ съкратените названия на различни длъжности, дати, „номера на патенти“, каталожни номера и фамилии. Очите му се плъзнаха по списъка, докато не се спряха на следните думи: „Схемата е проектирана от Лейбовиц И. Е.“
Той примижа и тръсна глава с всичка сила. После погледна отново. Виждаше съвсем ясно:
„Схемата е проектирана от Лейбовиц И. Е.“
Послушникът отново обърна хартийката. Между геометричните фигури и детските рисунки имаше ясен червен печат.
Фамилията беше записана от женска ръка, а не с драсканиците, с които бяха направени останалите записки. Франциск отново погледна инициалите на капака на кутията и тези на листа — И.Е.Л. Същите инициали имаше и на други места.
Имаше предположения, че ако канонизират блажения основател на ордена, той ще носи името Свети Исак или Свети Едуард. Възможно беше да се предпочете и фамилията, която бе носил преди — Свети Лейбовиц.
Beate Leibowitz, ora prome!8 — прошепна послушникът. Ръцете му така трепереха, че можеше да скъса крехките листове.
Той беше намерил реликвите на самия светия.
Разбира се, Новия Рим все още не беше провъзгласил Лейбовиц за светия, но Франциск беше толкова сигурен в това, че се осмели да добави:
— Sante Leibowitz, ora prome!9
Послушникът си беше направил извод, че самото небе го е дарило със своето знамение и той е намерил това, което е трябвало да намери. Падна в пясъка на колене и започна благодарствена молитва.
Благославяше пилигрима, който му беше показал камъка. „Чуй гласа в себе си момче!“ Сега послушникът подозираше, че странникът е имал предвид Гласа с главна буква.
Нека си мисли абатът, че всичко е било случайно. Нека protomor fidei10 смята, че Лейбовиц не е била рядка фамилия преди Огнения Потоп, и че И.Е. може би не означава Исак Едуард, а например Ишебир Ебенизер. За Франциск всичко беше съвсем ясно.
В абатството удариха три пъти камбаната, а след това още девет пъти по три.
— Angelus Domini nuntavit Mariae11 — изрече послушникът.
Той с изненада забеляза, че слънцето се беше превърнало в пурпурна елипса и се докосваше до хоризонта на запад.
Като приключи „Angelus“, той бързо пъхна книжката в старата ръждива кутия. Небето не можеше да му помогне да завоюва симпатиите на гладните вълци.
С падането на здрача брат Франциск реши да провери достатъчно ли е защитено личното му укритие от вълците. Между другото това съвсем скоро щеше да се разбере, тъй като от запад вече се чуваше протяжен вълчи вой. Запали огън, но зад осветения кръг не се виждаше нищо. Беше твърде тъмно, за да събере дневната си норма червени кактусови плодове. Това беше храната му през всички дни, освен в неделя. Тогава от абатството заедно с проверяващия, се появяваше и един брат-разносвач, който оставяше по няколко шепи сухо зърно. Всъщност най-важното от бденията по великите пости беше просто гладуването.