Влязоха в града. Зерчи спря, за да изпрати едно писмо, след това спря за няколко минути до църквата Св. Михаил, за да поговори с отец Село за приемането на бежанците, а след това още при Зоналното отделение за Вътрешна безопасност, за да получи копие на последното разпореждане на командването на гражданската отбрана. Всеки път, когато се връщаше към колата, той беше почти уверен, че момичето си е отишло, но тя седеше спокойно, държеше детето на ръце и безсмислено гледаше в далечината.
— Ще ми кажете ли къде искате да слезете, дете мое? — попита той накрая.
— Никъде. Аз размислих.
Той се усмихна.
— Но вие толкова бързахте за града.
— Да забравим за това, свети отче. Аз размислих.
— Добре. Тогава да отидем вкъщи. Защо да не оставите детето си за няколко дни под опеката на нашите сестри?
— Ще си помисля.
Автомобилът тръгна назад, към абатството. Когато наближиха лагера на Зелената звезда абатът забеляза, че там беше станало нещо. Пикетчиците повече не маршируваха пред входа. Те се бяха скупчили и разговаряха или слушаха двама полицаи и трети човек, чиято униформа Зерчи не успя да определи. Той преведе автомобила на бавното платно. Един послушник от присъствуващите го забеляза и започна да маха с плаката. Дом Зерчи нямаше намерение да се спира, защото в колата беше момичето, но един от полицаите прекрачи на бавното платно пред него и пъхна палката си в ограничителните датчици на машината. Автоводачът веднага реагира и спря автомобила. Полицаят му заповяда с жест да слезе от трасето. Зерчи не можеше да не се подчини. Към него приближиха двама полицаи, огледаха номера на машината и поискаха документите му. Един от тях, разглеждащ с учудване жената и детето, забеляза червената картичка. Другият махна с глава към възстановилия своята линия пикет.
— Вие измислихте всичко това, нали? — изкрещя той. — Добре, ето този джентълмен с кафява униформа иска да ви каже нещо. Струва ми се, че ще е по-добре да го изслушате.
Той рязко кимна на кръглоликия мъж, очевидно съдийски чиновник, който вече се беше отправил тържествено към тях.
Детето отново заплака, а майката неспокойно се размърда.
— Господа, тази жена и детето са болни. Приемам предложението ви, но първо ни позволете да стигнем до абатството. После сам ще се върна.
Полицаят отново погледна момичето.
— Мем?
Тя се беше обърнала към лагера и гледаше статуята на входа.
— Ще сляза тук — каза тя равнодушно.
— По-добре е да излезете, мем — каза полицаят, като отново погледна червената картичка.
— Не! — Дом Зерчи я хвана за ръката. — Дете мое, забранявам ви…
Полицаят го хвана за китката.
— Пуснете я! — изрева той, а после добави по-меко: — Мем, вие прислужница ли сте му или нещо такова?
— Не.
— Защо не разрешавате на лейди да слезе? — попита той абата. — И без това малко ни дразните, мистър, и би било по-добре да…
Зерчи не му обърна никакво внимание, а каза бързо нещо на момичето. То отрицателно поклати глава.
— Тогава поне детето оставете. Разрешете ми да върна детето на сестрите. Аз настоявам…
— Мем, ваше ли е детето? — попита полицаят. Момичето излезе от автомобила, но Зерчи все още държеше детето. Момичето кимна.
— Това е дъщеря ми.
— Той под арест ли ви държеше или как?
— Не.
— Какво искате да направите, мем?
Тя премълча.
— Върнете се в автомобила — помоли дом Зерчи.
— Оставете този тон, мистър! — заповяда полицаят. — Лейди, какво ще кажете за детето?
— И двете ще слезем тук.
Зерчи захлопна вратата и се опита да включи двигателя, но през прозореца се вмъкна ръка и удари по копчето, на което пишеше „Стоп“ и извади ключа за запалване.
— Опит за отвличане, а? — попита вторият полицай.
— Може би — отговори първият и отвори вратата. — А сега върнете детето на тази жена.
— Да я върна, за да я убият тук ли? — попита абатът. — Ще се наложи да използувате сила.
— Приближи се до колата от другата страна, Фил.
— Не!
— А сега пъхни палката под мишницата му. Така-така, дърпай! Всичко е наред, лейди. Ето дъщеря ви. Не, мисля че не можете да я държите с тези патерици. Корс! Корс къде е? Ей, док!