Cum vix Justus sit securas?
Нека това бъде в името на момиченцето и неговата майка. Аз съм длъжен да изпълня това, което изисквах от другите. Fas est.126
Тази мисъл сякаш отслаби болката му. Известно време той лежа тихо, после внимателно се огледа назад към купчината камъни. Не, там имаше повече от пет тона. Там бяха осемнадесет столетия. Очевидно, взривната вълна беше разрушила гробниците и той съзря няколко кости, затиснати от камъните. Опипа с ръка наоколо и напипа нещо гладко, което успя да измъкне и положи до дароносницата. Черепът нямаше челюсти, но се беше съхранил напълно, с изключение на отверстието в челото, от което стърчеше полуизгнила треска. Тя приличаше на отломък от стрела. Черепът, очевидно, беше много древен.
— Брат… — прошепна той, защото никой друг освен монасите от ордена не можеше да бъде погребван в тези гробници.
„Какво си правил за тях, Череп? Учил си ги да четат и пишат? Помагал си им да се устроят, носил си им Христовото слово, помагал си им да възстановят културата си? Не си ли забравял да ги предупреждаваш, че Едем не ще се сбъдне? Предупреждавал си, разбира се. Благославям те, Череп — помисли той и начерта с големия си пръст кръг на челото му. — За всичките ти страдания в отплата си получил стрела между очите. Защото там отзад лежи нещо повече от пет тона камънаци и осемнадесет столетия. Допускам, че там са погребани около два милиона години, започващи от първия Homo innspiratus.“127
Той отново чу глас, нежен като ехото, което му отговаряше преди това. Този път гласът напяваше детска песничка: „Ла ла ла…“
Макар да му се струваше, че това е същият глас, който чуваше в изповедалнята, той не можеше да бъде на мисис Грейлис. След като прости на Бога, тя вероятно е забързала към къщи, стига да беше успяла да напусне църквата.
„Послушай, Древни Черепе, мога ли да кажа така на Корс? Послушайте, драги Корс, защо не искате да простите на Бога, че е допуснал да има болка? Ако Той не я беше допуснал, човешката смелост, мъжеството, благородството и самопожертвованието щяха да са безсмислени. Освен това, вие щяхте да сте без работа, Корс.
Може би точно това забравяме да си спомним, Черепе. И когато светът се изпълни с мъка, защото не му е достигало само наполовина забравения Едем… бомби и взривове. Мъката е била отправена право към Бога. Послушай, Човеко, трябва да отхвърлиш мъката — «за да дариш Господа с опрощение на неговите грехове», както каза тя.
Но — бомбите и взривовете. Те не можаха да ги простят.“
За известно време отново се унесе. Това беше истински сън, а не страшното небитие на Тъмнината. Преваля и сми праха. Когато се събуди, вече не беше сън. Той вдигна глава от калта и ги изгледа сърдито. Три лешояда седяха върху купчината камъни и го разглеждаха с мрачна сериозност. Той помръдна. Те разтвориха черните си криле и неспокойно засъскаха. Той хвърли по тях камък. Два се издигнаха и закръжиха над него, но третият остана на мястото си, леко поклащайки се и втренчено вгледан в човека. Черна и безобразна птица, не приличаща на тази, другата Тъмнина. Тази искаше само тялото му.
— Обедът още не е съвсем готов, братко — каза му с раздразнение той. — Ще трябва да почакаш.
Не го очакват много обеди занапред, отбеляза той, преди този лешояд да стане храна на други като него. Перата му бяха обгорени, едното око затворено. Птицата беше мокра от дъжда, а абатът предполагаше, че този дъжд е смъртоносен.
— … ла ла ла, ла ла ла, чакай, чакай да умре, ла…
Гласът отново се върна. Зерчи, уплашен, помисли, че това е халюцинация. Но и лешоядът го чуваше. Той разглеждаше нещо извън полезрението на Зерчи. В крайна сметка той също засъска прегракнало и се издигна във въздуха.
— Помогнете ми! — тихо извика абатът.
— … помогнете — безсмислено повтори странният глас. И той видя двуглава жена, заобикаляща купчината камъни. Тя се спря и погледна надолу към Зерчи.
— Благодаря на Бога! Мисис Грейлис! Вижте, не е ли някъде наблизо отец Лехи…
— … благодаря на Бога, мисис Грейлис, вижте, не е ли наоколо…
Той премигна, за да почисти очите си от кървавата пелена и внимателно я изгледа.
— Рейчъл — каза тихо.
— … Рейчъл — произнесе в отговор странното същество.
Тя застана на колене пред него и, като се дръпна назад, седна на пети. Разглеждаше го със студени зелени очи и простодушно се усмихваше. Очите й бяха пълни с любопитство и с още нещо, но явно не забелязваше, че го боли. Имаше нещо такова в очите й, което го накара няколко секунди да не вижда нищо друго освен тези очи. Но после забеляза, че главата на мисис Грейлис здраво спи на другото рамо, докато Рейчъл се усмихваше. Това беше млада, умолителна усмивка, предчувстваща дружба. Той опита отново: