— Почакай!
Послушникът направи пауза. Отзивчивостта или даже обикновената вежливост можеха да се окажат по-силни от обета за мълчание по великите пости, ако обстоятелствата принуждаваха да се започне разговор. Все пак необходимостта той самият да наруши тишината в момента малко го безпокоеше.
— Аз не съм мутант, добри човече — продължи той учтиво. Отметна качулката, за да покаже обръснатото си монашеско теме и протегна разпятието към странника.
— Знаеш ли какво е това?
В продължение на няколко секунди старецът запази бойната си поза, изучавайки младежкото лице на послушника. То бе покрито с мехури от слънчеви изгаряния. Очевидно пилигримът беше сгрешил в преценката си.
Уродливите същества, скитащи в покрайнините на пустинята, често носеха качулки, маски или монашески дрехи, за да скрият обезобразените си части. Сред тях имаше и такива, чието уродство не се ограничаваше с външните белези. Те виждаха в пътниците сигурен източник на месо. След краткия оглед пилигримът се изправи.
— А, един от онези — той се облегна на тоягата и се намръщи. — Ами абатството на Лейбовиц натам ли е — запита, сочейки на юг към групата далечни постройки.
— Какво правиш тук, в тези развалини?
Послушникът намери парче камък, подобно на тебешир. Беше малко вероятно пътникът да е грамотен, но брат Франциск реши да опита.
Тъй като грубият човешки език нямаше азбука, нито правопис, той написа с тебешира на голям и плосък камък по латински: „Покаяние, уединение и мълчание“. След това написа същото и на древноанглийски, надявайки се, че старецът ще разбере всичко и ще го остави да продължи великопостното си уединение.
Пилигримът погледна надписа и се усмихна криво. Смехът му приличаше по-скоро на блеене.
— Хм-хм-м! Да го беше написал още и отзад-напред — каза той. Дори и да беше разбрал написаното, не благоволи да го покаже.
Пилигримът постави настрани тоягата си, седна отново на камъка и като вдигна хляба и кашкавала, започна старателно да ги почиства. Франциск почувствува силен глад, дори се облиза, но се обърна настрани. Не беше хапвал нищо от първата сряда на великите пости, освен месестата част на кактуса и шепа сушени зърна.
Пилигримът забеляза как брат Франциск се извърна насила. Отчупи парче хляб и кашкавал и му ги подаде. Послушникът не можеше да отдели поглед от протегнатата ръка. Светът пред очите му се смали и в центъра му плуваха само позасъхнали парчета хляб и кашкавал. Управляван от дявола, левият му крак се премести напред. След това и десният. Дяволът надигна и дясната му ръка и я протегна, докато се докосна до ръката на пилигрима. Пръстите опипаха храната и нервна тръпка разтресе гладното му тяло. Притвори очи и си представи игумена на абатството, сърдит и размахващ овчарски камшик. Зад абата пламтеше огън, а от средата на пламъците светият мъченик Лейбовиц в предсмъртната си агония проследяваше внимателно с поглед постещия Франциск в момента, в който поема кашкавала.
Послушникът трепна.
— Махни се сатана! — прошепна той, като подскочи назад и изпусна храната. При това движение напръска стареца със светена вода от малкото мехче, скрито в ръкава на расото му. В заслепеното му от слънцето съзнание изведнъж пилигримът се беше превърнал в самия архидявол.
Прогонването на тъмните сили не даде никакъв резултат и този факт беше повече от убедителен.
След като не се превърна в сив дим, пилигримът Велзевул издаде клокочещ гърлен звук и със смразяващ вик се хвърли към Франциск. Послушникът понечи да се спаси от острата тояга, но се спъна в собственото си расо. Избегна удара, само защото пилигримът беше забравил за сандалите си и атаката му се превърна в серия от неориентирани скокове по камъните, парещи краката му. Старецът се спря и се върна назад.
След малко, преследван от миризмата на кашкавал по ръцете си, брат Франциск се върна към работата си сред старите развалини. Пилигримът все още охлаждаше краката си и задоволяваше своя гняв, като хвърляше към младежа камъните, които достигаше около себе си. Когато ръката му накрая се умори, той продължи да замахва само привидно и само ръмжеше над своя хляб и кашкавал. Франциск престана да се навежда. Послушникът ходеше напред-назад сред развалините, превит от товара, пренасяйки до предмета на своя труд големи камъни. Пилигримът наблюдаваше как младежът подбира камъните, като ги измерва с педя, пренася ги и разравя, за да стигне до друг, подходящ по размер. Веднъж той изпусна един камък и седна върху него, като отпусна главата си на коленете в отчаяно усилие да не припадне.
Слънцето изпращаше своето обедно проклятие на изсушената земя, анатема на всичко, което съдържаше влага. Франциск продължаваше да работи, въпреки горещината.