— Готов съм да заплатя за превоза си — каза Стийв с тиха гордост.
— Дъ ни плътиш? — изръмжа капитанът. — Да бе, някуй път продавами и билети — нонстоп пу тичениету и поели праву нъдолу!
Екипажът отвърна с дружен смях.
— Щом трябва, така да бъде — каза Стийв. — Ще ви помоля само да ми позволите да пусна писмо до жена си и децата.
— Жина и дица? — попита любопитно капитанът. — Чи защо ни каза по-рану! И аз ги имъх преди многу времи, дукъту скитницити ни ги убихъ.
— Съжалявам — каза напълно искрено Стийв.
— Ъхъ. — Твърдото лице на капитана омекна. — Сига си спомням как малкити бандюги близвъхъ от джинъ и бузкити им ставъхъ розувички.
— Трябва да сте бил много щастлив — отвърна Стийв. Той едва разбираше какво му говори този човек.
— Май тъй беши — мрачно заяви капитанът.
Един дебелокрак моряк се хвърли напред.
— Ей, капитане, хайде да го свършваме тоя и да тръгваме, преди да ръждяса коритото ни.
— Кой си ти, чи да ми зъпувядъш, бе, глупъву, тъпулицу диване! — нервира се капитанът. — Шъ ръждясвъми, дукъту ни кажъ аз, Госпуд дъ ми е нъ помуш! Пък този няма да гу свършвами. Не, шъ нъправя идно дубро, дъ пукнъ аку ни’й тъка! — Той се обърна към Бакстър: — Шъ тъ закаръми, мумче. И нищу нямъ дъ ти струвъ.
Така Стийв Бакстър, без да иска, бе докоснал тъжния спомен на капитана и поради това бе спечелил благоразположението му. Контрабандистите на марихуана се отдръпнаха и скоро стройният катер вече пореше гъстите сиво-зелени вълни на Хъдзън.
Но успокоението на Стийв Бакстър бе за кратко. В средата на течението, тъкмо когато навлязоха във федерални води, вечерният здрач бе разкъсан от ярък прожекторен лъч и един строг глас им нареди да спрат. Злата съдба ги бе запратила право в ръцете на един от разрушителите на патрулите по Хъдзън.
— Дяволите да ги вземат — ядоса се капитанът. — Само знаят да налагат данъци и да убиват! Но и ние ще им покажем какво можем! На оръжие, говеда!
Екипажът бързо свали покривалата от четиринайсетмилиметровите картечници и двата дизелови двигателя на катера изръмжаха предизвикателно. Като извиваше и се накланяше, катерът се втурна към прикритието на нюйоркския бряг. Но разрушителят бе по-бърз, пък и картечниците не можеха да се сравняват с четириинчовите му оръдия. Преките попадения разбиха задните перила на катера, взривиха главния мостик и раздробиха десните товарни рампи.
Можеха да се предадат или да умрат. Но старият капитан помириса въздуха.
— Дръжте се, момчета! — извика той. — Иде западнякът!
Наоколо им се пръскаха шрапнели. И изведнъж, откъм запад, ги обгърна напълно един широк и гъст облак от смог. Той закри всичко с мастилените си пипала. Повреденият мъничък кораб се измъкна от битката, а екипажът, който бързешком си надяна респираторите, с благодарност се помоли за доброто на тлеещите бунища на Сийкаукъс. Както капитанът бе отбелязал, това беше болестоносен вятър, който не предвещава добро.
Половин час по-късно те акостираха на кея на 79-а улица. Капитанът прегърна топло Стийв и му пожела късмет. И Стийв Бакстър продължи пътя си.
Широката Хъдзън остана зад него. Отпред се простираха над тридесет градски квартала и не по-малко от дузина предградия. Според последните сведения от радиото той беше доста по-напред от останалите състезатели. Преди Фрайхоф Сент Джон даже, който още не беше се появил от лабиринта в края на тунела Линкълн откъм страната на Ню Йорк. Май се справяше доста добре, като се имаха предвид всички обстоятелства.
Но оптимизмът на Бакстър бе прибързан.
4.
След няколко часа сън в багажника на един изоставен автомобил, Стийв продължи на юг по булевард „Уест енд“. Скоро се зазори — един магически час в този град, когато не повече от няколко стотици ранобудници можеха да бъдат срещнати на всяко от големите кръстовища. Високо в небето се издигаха назъбените кули на Манхатън, а над тях телевизионните антени изплитаха фантастичен килим на фона на тъмното кафеникаво небе. Виждайки тази картина, Бакстър можеше да си представи как е изглеждал Ню Йорк преди около стотина години през грациозните и леки дни преди демографския взрив.
Но мечтите му бяха прекъснати рязко. Появила се като че ли отникъде, една група въоръжени мъже внезапно изникна на пътя му. Те носеха маски, черни шапки с широки периферии и купища оръжия. Изглеждаха живописно престъпни.
Един от тях, явно водачът, пристъпи напред. Той беше сбръчкан, оплешивяващ старец с гъсти черни мустаци и мрачни зачервени очи.
— Чужденецо — каза той. — Да видим пропуска ти.
— Мисля, че нямам такъв — отвърна Бакстър.