— Дяволски прав си. Нямаш — каза възрастният. — Аз съм Пабло Щайнмец и сам издавам всички пропуски тук. И не си спомням да съм те виждал някога наоколо.
— Не съм оттук — каза Бакстър. — Само минавам.
Мъжете с черните шапки се захилиха и си закимаха. Пабло Щайнмец почеса небръснатата си буза.
— Добре, синко — каза той. — Значи се оказва, че се опитваш да минеш по частен път, ходенето по който се заплаща. При това го правиш без разрешението на собственика, който по една случайност съм аз. Трябва значи да приема, че ти минаваш оттук нелегално.
— Но как е възможно някой да притежава частен път в сърцето на Ню Йорк? — попита Бакстър.
— Мой е, защото аз казвам, че е така — заяви Пабло Щайнмец, като стисна по-здраво приклада на своя „Уинчестър 78“. — Така си е, чужденецо. Препоръчвам ти или да си платиш, или да играеш.
Бакстър посегна за портфейла си и установи, че той липсва. Явно капитанът на катера при сбогуването се бе поддал на първичните инстинкти и бе пребъркал джобовете му.
— Нямам пари — каза Бакстър. Позасмя се притеснено. — Може би ще трябва да се върна.
Щайнмец поклати глава.
— Връщането е същото, като да продължиш напред. И в двете посоки пътят е частен. Така че трябва или да платиш, или да играеш.
— Предполагам тогава, че ще трябва да играя — каза Бакстър. — Какво трябва да правя?
— Ще тичаш — каза старият Пабло. — А ние ще стреляме поред в теб, като се целим само в горната част на главата ти. Първият, който те събори, печели пуйка.
— Но така не е честно — заяви Бакстър.
— Може — меко възрази Щайнмец. — Но ние сме го приели. Правилата са си правила дори и в анархията. Така че, ако си добър в тичането към свободата си…
Бандитите се захилиха, затупаха се един друг и заопипваха пистолетите в кобурите си. Всички бутнаха нагоре широкополите си шапки, а Бакстър се приготви за смъртния бяг…
В този момент един глас извика:
— Стойте!
Говореше жена. Бакстър се извърна и видя едно високо, червенокосо момиче, което си пробиваше път сред бандитите. Тя бе облечена в панталони на тореадор, пластмасови галоши и хавайска блуза. Екзотичното облекло усилваше ефекта на грубата й красота. В косите й бе затъкната хартиена роза, а около гладката шия висеше гердан от перли. Бакстър никога не бе виждал по-завладяваща хубост.
Пабло Щайнмец се намръщи и подръпна мустака си.
— Пламена! — изръмжа той. — Какво, по дяволите, си намислила?
— Дойдох да прекъсна игричката ви, татко — изрече спокойно момичето. — Искам да поговоря с тази мухоловка.
— Това е мъжка работа — каза Щайнмец. — Чужденецо, хайде, тичай!
— Чужденецо, да не си мръднал! — извика Пламена и в ръката й се появи един малък, но смъртоносен „Деринджър“.
Баща и дъщеря се гледаха внимателно. Старият Пабло пръв се предаде.
— По дяволите, Пламена, не можеш да правиш така — каза той. — Правилата са си правила даже и за теб. Този тук преминава нелегално, не може да си плати, значи трябва да играе.
— Това не е проблем — заяви Пламена. Тя бръкна под блузата си и измъкна блестящ сребърен долар. — Ето! — каза тя и хвърли монетата в краката на Пабло. — Аз плащам, а може и самата аз да играя. Ела насам, чужденецо.
Тя хвана Бакстър за ръката и го поведе встрани. Бандитите ги гледаха как се отдалечават и се хилеха и потупваха по рамената, докато Щайнмец не им изръмжа. Старият Пабло поклати глава, почеса се по ухото, изсекна се и каза:
— Инат момиче!
Думите бяха груби, но тонът му бе определено нежен.
5.
Нощта падна над града и бандитите направиха лагер на ъгъла на 69-а улица и булевард „Уест енд“. Мъжете с черни шапки се отпуснаха около пламъците на огъня. Сложиха да се пече парче сочно говеждо, а в огромната черна тенджера изсипаха няколко пакета замразени зеленчуци. Старият Пабло Щайнмец, за да успокои въображаемата болка в дървения си крак, отпи голяма глътка от предварително приготвеното мартини. В тъмнината, встрани от огъня, се чуваше воят на самотен пудел, който си търси другарче.
Стийв и Пламена седяха малко встрани от останалите. Нощта беше тиха, като се изключи далечният вой на камионите за боклук, и ги обгръщаше с очарованието си. Пръстите им се докоснаха и съединиха.
Накрая Пламена проговори:
— Стийв, ти… Ти ме харесваш, нали?
— Ами, разбира се — отвърна Бакстър и плъзна ръка около раменете й с братски жест, който лесно можеше да бъде взет и за друго.
— Е, аз си мислех — продължи бандитката. — Мислех си… — Тя млъкна внезапно засрамена, а после продължи: — О, Стийв, защо не се откажеш от това самоубийствено състезание? Защо не останеш тук с мен! Аз си имам земя, Стийв. Истинска земя. Сто квадратни метра в района на централната гара на Ню Йорк! Аз и ти, Стийв, бихме могли заедно да отглеждаме там зеленчуци!