— Почакайте… — На Андрей му се зави свят и той изведнъж си помисли, че щом дори неговите мисли, мисли на здрав човек, в стресова ситуация се разпръсват на всички страни, какво ли е ставало с човек, на когото дълги години са инжектирали психотропни препарати. — Почакайте, Лев Яковлевич, нищо не разбирам. От къде може да сте сигурен, че Олег Петрович не е извършил престъпленията, за които са го привлекли под отговорност? Да, вярвам, вие като опитен лекар сте могли да разберете, че отначало той е бил здрав — допускам го. Но от къде можете да знаете със сигурност, че е бил невинен?
— Добър въпрос. — Юркунс се усмихна с крайчеца на тънките си устни. — Ако е бил виновен, но психически здрав, защо са го пратили на принудително лечение, а не в затвор?
— Може да е симулирал, за да не понесе отговорността.
— И при това всеки ден да заявява, че е здрав. Каква е тази симулация? Сложили са му диагноза „шизофрения“, а когато попадна при мен, аз не видях нито един симптом, нито един признак за това заболяване. А шизофренията, драги ми Андрей Константинович, не се лекува, това не ви е алкохолизъм. Ще кажете, че Олег Петрович е бил в устойчива ремисия, затова не съм открил признаци на заболяването, а аз ще ви отговоря, че аз не бих струвал и пукната пара като лекар, ако не можех да различа болни в ремисия от здрави хора. Още от самото начало много се занимавах с баща ви… Впрочем извинете, виждам, че ви става неприятно, когато наричам Олег Петрович ваш баща. Добре, ще го наричам по собствено и бащино име.
— Благодаря — промърмори Андрей, за когото думите „баща ви“ наистина звучаха неприятно. — С всичките си болни ли се занимавате така внимателно?
— Естествено, че не. И далеч не за всички толкова дълго пазя в паметта си различни подробности. Между другото, и с Олег Петрович не беше нужно да се занимавам, за това си има лекуващи лекари. Но фамилното му име привлече вниманието ми.
— Защо?
— Е, вие не знаете, но всеки психиатър ще ви каже, че Личко е много известно име в нашата наука. Имаме класификация „според Личко“, определения „според Личко“, изобщо в психиатрията името е класика. И ми стана любопитно да видя болния, който носи същото име. Олег Петрович, както се казва, ме „зариби“ още от първия ни разговор. Известно време го наблюдавах лично, а после отмених всички предписания, оставих общоукрепващите препарати, витамините, стимулаторите за мозъчното кръвообращение… Впрочем тези подробности не са интересни за вас. Като лекар разбирах, че след лечението в „Белите стълбове“ той вече няма да се възстанови напълно, но се надявах, че поне малко мога да му помогна. Вие сте още много млад, драги, не знаете какъв беше животът в средата на осемдесетте, когато Олег Петрович попадна в нашата болница, и по какви правила се играеше тогава. Не можех нито да опровергая диагнозата, нито да я променя. Не смеех. Исках да продължа да работя и между другото… да живея. Диагнозата на Олег Петрович беше поставена в Института по съдебна психиатрия, а вие знаете ли какво е това? Разбира се, че не, от къде ще знаете! Ако бях дръзнал да поставя под съмнение тяхна диагноза, щеше да ме сполети приблизително участта на Олег Петрович. В Института по съдебна психиатрия в онези години поставяха диагнози на всички дисиденти и други неугодни на властите лица, за да им запушат устите. Там работеха блестящи учени, превъзходни диагностици, там имаше извънредно солидна научна база, но какво са можели да направят те, когато са получавали обаждане от високо място? Ни-щич-ко! Нареждали са им и те са поставяли диагноза, защото нашата тогавашна власт бе превърнала психиатрията в свое помощно наказателно средство. И всички ние бяхме заложници: и болните, и здравите, и самите лекари. Знаете ли какво стана с човека, който стреля по Горбачов?
— Не — учудено проточи Андрей. — Аз дори не си спомням подобен случай. Значи някой е стрелял по Горбачов?