Този път отговорът „не искам“ дори не мина през ума на Андрей. Стана му интересно, както на човек му става интересно да дочете до края криминален роман, за да разбере кой все пак е престъпникът, макар че нито един от персонажите не буди ни най-малък интерес.
— А коя е тази Лена? И каква е тази група с главна буква? Вие знаете ли нещо за това? — попита той.
— За групата — нищо — разпери ръце Лев Яковлевич. — Колкото до Лена, имам някои съображения. Вие, разбира се, не знаете, но аз ще ви кажа: когато изпращат някой човек на принудително лечение в психиатрична болница, към медицинския му картон винаги прилагат копие от съдебното постановление.
— Е, това е ясно — сви рамене Мусатов. — Нали трябва да има документ, въз основа на който човекът е настанен в болница. Защо смятате, че не знам това?
— А знаете ли как изглежда този документ? — хитро присви очи Юркунс.
— Ами как да изглежда… Обикновен документ. Лист, официална бланка със съответните реквизити.
— Ох, боже мой! — Старият лекар отново избухна в смях. — Колко сте млад, драги, колко сте млад! Нима наистина смятате, че преди трийсет години животът е бил като днешния? Какви бланки? Какви реквизити? Освестете се, младежо! Представяте ли си поне приблизително принципите на деловодството в онези времена, когато у нас нямаше компютри, а ксероксите бяха голяма рядкост и всички до един се водеха на отчет в милицията, така че за да направиш копие на едно-единствено, никому ненужно листче, трябваше да получиш сто и петдесет разрешителни подписа и съгласия?
— Не разбирам какво общо има това — сърдито продума Андрей, който вече започваше да се дразни от безкрайните напомняния колко бил млад и неопитен.
Лев Яковлевич наля малко коняк в празната си чашка и започна замислено да я върти за дебелото късо столче.
— Не ми се сърдете — внезапно се усмихна той, — говоря за вашата младост толкова често не за да ви подкача или подразня, а само за да престанете най-сетне да бъркате миналото с настоящето. Това са различни епохи, принципно различни, и тук не са възможни никакви аналогии. За да разбере човек нещо от онзи живот, не е достатъчно да притежава остър аналитичен ум. Трябва да знае. В частност трябва да знае, че ако подсъдимият е признат за виновен и вменяем, съдът произнася присъда, а ако е виновен, но невменяем, какъвто е бил случаят с Олег Петрович, съдът излиза с постановление. Названията са различни и това е юридически оправдано — все пак в единия случай човекът е признат за престъпник, а онова, което е извършил — за престъпление, докато в другия случай човекът е признат за душевноболен, а онова, което е извършил, се нарича обществено-опасни действия на невменяем човек. Но същината е една и съща и тези документи изглеждат абсолютно еднакво. И в единия, и в другия се съдържа пълно описание на извършеното и са изложени доказателствата, включително и показанията на свидетелите, споменават се и имената на тези свидетели. Просто в самия край, в така наречената резолюционна част на документа, в единия случай се пише: „съдът осъжда“, а в другия — „съдът постановява“, това е цялата разлика.
— Е, и какво? — недоумяваше Андрей. — Какво отношение има това към нашия проблем?
— О, ето че вече го казахте: към нашия проблем. Това е прогрес. Ами ето какво. Винаги са нужни много копия на присъдите и решенията, по десет-дванайсет екземпляра, за да стигнат за всички инстанции и заинтересовани лица. А печатните машини, дори най-добрите, електрическите, правеха на обикновена хартия максимум пет екземпляра, от които само първите три се четяха добре, а последните два оставаха почти „слепи“. Ето защо всички присъди, решения и постановления се печатаха на цигарена хартия. Първият екземпляр, както е редно, се правеше на хубава хартия, а всички останали — на цигарена. Не знаехте ли?