— Не знаех — усмихна се Андрей. — И през ум не ми е минавало. Искате да кажете, че Олег Петрович е разполагал с присъдата?
— С постановлението — строго го поправи Юркунс. — Със съдебното постановление. Да, той притежаваше този документ. И още един екземпляр беше приложен към медицинския му картон, за да може лекарят във всеки момент да се запознае с него. Екземплярът на Олег Петрович естествено не се е запазил, неговите лични вещи след смъртта му бяха унищожени, тъй като никой не ги потърси. Обаче екземплярът, приложен към картона, се запази. И аз си позволих да го донеса тук, специално за вас.
— Защо? — намръщи се Андрей.
Никак не му се искаше да чете подробните описания на кървавите злодеяния на човека, станал негов биологичен баща. Стоп! Но нали Лев Яковлевич твърди, че не е имало никакви злодеяния… Тоест имало е, но те изобщо не са били извършени от Олег Личко.
— Ами прочетете го, ще ви бъде интересно.
— Не искам да чета за убийства на деца — рязко отговори Мусатов, — без значение кой ги е извършил в действителност. Аз съм човек с нормална психика, не мога да изпитвам удоволствие от подобна — да я наречем така — литература.
— Ами недейте да четете за убийствата. Обърнете внимание на доказателствената част. Цялото обвинение срещу Олег Петрович е било изградено върху свидетелските показания на една млада жена, която е твърдяла, че е видяла Личко близо до детската градина, от която впоследствие е изчезнало дете, и че Личко нещо дълго наблюдавал там и дори задавал на свидетелката въпроси за реда в тази градина, за възпитателите, за часовете на разходките и така нататък. Прочетете, прочетете. Тя разказва много интересни неща за Личко.
— За какво ми е да чета това? — тъпо се противопоставяше Андрей.
Той не искаше. Просто не искаше да се задълбочава в тази история, не искаше да чете описания на страшни престъпления, дори не искаше да взема в ръцете си листовете, на които беше написано всичко това. Не искаше да се приближава до Олег Петрович Личко, не искаше да скъсява дистанцията между себе си и този чужд, непознат човек.
— Ами защото там е посочено името на тази свидетелка.
Юркунс протегна ръка към окаченото на облегалката на съседния стол сако и извади от джоба му няколко листа цигарена хартия, сгънати на четири.
— Ето — разгъна листовете той и бързо ги прегледа, — моля: Е. В. Шляхтина. За съжаление тук има само инициали, пълното име не е посочено, но нали е с Е! Разбирате ли? Е! Елена!
— Или Екатерина — промърмори Андрей. — Или Елизавета, или Ефросиния. Или дори Евдокия.
— Възможно е — въздъхна Юркунс.
Той отново сгъна листовете на четири, но не ги прибра в сакото, остави ги на масата и както се стори на Андрей, дори сякаш ги побутна към гостенина.
— Всичко е възможно. И Екатерина, и Елизавета. Но е възможно и да е Елена. И е възможно именно нея, именно тази Елена Шляхтина, да е имал предвид Олег Петрович, когато до безкрай е записвал една и съща фраза: „Не разбирам защо Лена постъпи така“. Тя го е наклеветила. Дала е на следствието и пред съда лъжливи показания. И Олег Петрович не е разбирал защо. Нещо повече, те са се познавали, дори — ще си позволя да предположа — са се познавали добре. В противен случай той щеше да напише „Шляхтина“ или да я нарече по собствено и бащино име, като непознат, страничен човек. Разбирате ли? А той винаги в записките си я е наричал Лена. И тук става въпрос за едно от двете, драги мой: той е имал предвид или Елена Шляхтина, която е дала такива показания срещу него, или някоя друга Лена от своето обкръжение, затова е напълно възможно майка ви да е познавала тази Лена. Вие можете да я попитате, нали? И можете да намерите тази Лена и да й зададете редица въпроси, нали така?
— Мога — съгласи се Андрей. — Но защо? За какво ми е нужно това? Между другото, защо самият вие не попитахте Олег Петрович коя е тази Лена? Вие сте поощрявали опитите му да се ориентира и да установи истината, сам ми го казахте, а не сте му задали такъв прост въпрос. Защо?
— Защото, драги ми Андрей Константинович, на мен не ми трябваше да се ровя във всичко това. И не ми беше нужна истината. Какво щях да правя с нея? Да отида в прокуратурата и да искам преразглеждане на делото ли? На какво основание? На основание брътвежите на душевноболен човек с неотменена диагноза? Не забравяйте, всичко това ставаше преди деветдесет и първа година, когато властта на партията и на КГБ беше още много силна, а всеки психиатър в онези времена знаеше, че такива фалшиви диагнози не са били поставяни без тяхното пряко указание. Какво, да не би да съм враг на себе си? Аз не съм правозащитник, нито камикадзе, аз съм един стар лекар, който искаше спокойно да работи чак до смъртта си в своята тиха болница, на своята не чак толкова спокойна длъжност. И вие нямате право да ме упреквате.