— И той именно затова мълчи — продължи Шурик, все по-въодушевен. — Не иска синът му да научи, а не може да измисли нищо, защото не знае какво е казала тя на следователя. Страхува се да не обърка нещо.
Валка постепенно се включи в обсъждането на следствените грижи на Шурик Вилков, позабрави печалните си мисли за неспечелените пари за почивка в Турция и дори се поразвесели. А аз играех ролята на гостоприемен домакин, следях на масата, около която седяхме, да не се възцарява ергенска свинщина — вдигах, забърсвах, отнасях, донасях… И мислех за Юля. Когато се видях с Мусатов за последен път (това беше преди ден-два), за да му „докладвам материалите по делото“, както се изразяваме в нашата служба, незнайно защо се надявах той да дойде с Юля. Не знам защо ми се струваше, че така ще бъде правилно. Поставих се на негово място и разбрах, че ако имах същия проблем като неговия и бе дошло време да получа окончателен отговор, аз непременно щях да помоля любимата жена да дойде с мен. Все пак моментът е отговорен, от него зависят много неща, така че аз щях да се вълнувам и да се нуждая от морална подкрепа… Впрочем аз съм си аз, а Мусатов е самостоятелна човешка единица, устроен е другояче и мисли различно от мен. С една дума, той дойде сам и това силно ме разочарова. Честно да си призная, много ми се искаше да видя Юля. И освен това ужасно желаех тя да чуе историята, която бяхме изровили с Валка Семьонов, и да разбере, че не съм чак толкова тъп и примитивен, колкото е прието да се смята за участъковите милиционери.
Колкото и да е странно, съвсем бях забравил, че бях отправял молба към бащата на Юля. Просто след разговора ми с него се случиха толкова много неща, че всичко ми излетя от главата. Обаждането на Истомина, нейният разказ за ръкописа на Лена Шляхтина, моите догадки, предположения и изградената най-сетне история за осъждането на Олег Личко — всичко това напълно бе засенчило сега вече нищо неозначаващия въпрос за лицето, което бе тикало нагоре в кариерата Забелин и Ситников. Стана ми неудобно: бях поставил задача на човека, той се ровеше, опитваше се да изясни нещо за мен, и то просто така, безплатно, а на мен това вече ми бе толкова ненужно и безинтересно, че го бях забравил. Сигурно трябваше да се обадя на Виктор Албертович, да му се извиня и да му кажа, че не е нужно да прави нищо повече…
Щом си помислих това, мисълта ми се върна малко назад. Кой е тикал нагоре в кариерата Забелин и Ситников, двамата приятели, чиито пътища се бяха разделили… Ситников е научил, че Олеся, неговата снаха, е любовница на Забелин, неговия стар приятел… Разбира се, неприятно. Но имаше и нещо друго, нещо, което се бе случило съвсем наскоро, от което зъбните колелца в главата ми бяха изскърцали неприятно. Аха, ето, улових го: Аргунов, собственикът на „Баунет“, бе прехвърлил активите си във фирмата на Ситников-младши, защото със Ситников-старши го свързвало старо приятелство. Пак стари приятели. Не бяха ли множко за едно дело? И още един въпрос: Аргунов познавал ли се е със Забелин? Или Ситников е другарувал с всеки от тях поотделно? И друго бих искал да попитам: Аргунов знаел ли е, че фирмата му се съсипва по поръчка на Забелин, този стар негов приятел? Или все пак не приятел и дори не познат, но за сметка на това стар приятел на Ситников?
Ох, съвсем се оплетох в тези стари приятелства! А ето че назря и друго едно въпросче: наистина ли Забелин е бил възложител на работата на рейдърите по „Баунет“, или е бил само посредник? И ако е бил само посредник, кой е бил истинският възложител? Банката, в която е работил Забелин, остро се разграничава от случая и категорично отрича да е имала интерес към фирмата на Аргунов. Тогава в чий интерес е действал Юрий Петрович? Самият той не е бил бизнесмен, не е имал бизнес, в името на който да му трябва да присъедини друга фирма. Какво е излязло в крайна сметка? В крайна сметка всички активи на „Баунет“ са се озовали при сина на Ситников. Но това ни най-малко не е обогатило Ситников-младши, защото сделката е била фиктивна отначало докрай — така да се каже, по уговорка, като приятелска услуга. Активите е трябвало да се обезопасят, прехвърлят ги временно, докато Аргунов създава ново юридическо лице, и после синът на Ситников му връща всичко, само че фирмата вече има ново име и сметките й са други, а и формата на собственост може да е променена. От всичко това Григорий Ситников не получава нито копейка, а само татковото си одобрително потупване по рамото и благодарността на Аргунов. Кой тогава печели, освен самия Аргунов? Ами никой!