Виж, ако нашият приятел Шурик успее да докаже, че убийците на Даря Брайко и Юрий Забелин са били насъскани именно от Аргунов или той поне е дал косвени указания на своята служба за безопасност „да се оправят с тях“, той ще отиде под съд като организатор и тогава… Ето тогава Григорий Ситников ще стане пълновластен собственик на всичко, което е прехвърлено на неговите сметки. Защото освен с приятелската честна дума и взаимната почтеност, сделката не е подсигурена с нищо друго, не съществуват никакви документи и юридически оформени уговорки. И никой никога не ще успее да докаже, че сделката е била фиктивна и Ситников трябва да върне всичко. На кого да го върне? И това е въпрос.
Значи — какво? Правилно, Ситников-младши може да бъде заинтересован Аргунов да влезе в затвора, по възможност за по-дълго, и баща му, Ситников-старши, да не поиска всичко получено да се върне на семейството на Лев Александрович. Охо, каква комбинация се получава, а! Да пратиш стария приятел на семейството зад решетките, а родния си баща — направо на онзи свят! Да, за малко да забравя за Забелин и Брайко. Даря е млада привлекателна жена, Забелин — стар приятел на татенцето, нали и те е трябвало да бъдат убити и уликите да се натъкмят така, че да сочат към Аргунов поне като организатор. И нещо повече — трябвало е той да оплете в машинацията и собствената си съпруга, да я уговори да застреля свекъра си уж при самоотбрана срещу опит за изнасилване… Изобщо се получава един Кошмарен ужас. Не, това вече е прекалено. Не вярвам. Макар да не съм Станиславски9, не вярвам.
А в какво съм готов да повярвам?
Не намерих отговор и като въздъхнах тежко над купчината мръсни съдове, струпани в кухненската мивка, вдигнах слушалката и набрах номера на домашния телефон на Виктор Албертович Пинчук. Изобщо не очаквах да чуя гласа на Юля, дори се стъписах и започнах да бръщолевя нещо почти неразбираемо.
— Привет, Игор — весело отговори Юля. — Татко сега ще ти се обади.
Докато Виктор Албертович дойде, аз се лутах в догадки. Защо Юля си е вкъщи? Вечер е, и то далеч не ранна. Нима тя не нощува всеки ден у Мусатов? Аз, кой знае защо, си мислех, че е така, че тя изобщо живее при него. А ако не е всеки ден, тоест ако не живее при него, тогава може би при тях нещата не са толкова сериозни, колкото си мислех… От друга страна, те май живеят съвсем близо, едва ли не на съседни улици, така че сега Юля е у родителите си, а след десет минути ще бъде у Андрей. Или може би двамата с Андрей са дошли на гости и скоро ще си тръгнат. Заедно. Или Андрей днес е на работа до късно и на път за вкъщи ще мине да вземе Юля. Вариантите са много, кой от тях е правилният?
— Добър вечер, Игор — чух в слушалката гласа на Пинчук. — Канех се да ви се обадя утре. Мислех дори днес, но си казах, че вече е късно и сигурно си почивате.
Погледнах часовника и се ужасих: единайсет и петнайсет. Да, аз разбирах, че вече не е ранна вечер, но чак толкова! А аз си въобразявах, че е около девет, е, максимум девет и половина, тоест, че е напълно прилично да позвъни човек.
— Готов ли сте да записвате? — продължи той.
Грабнах бележник и химикалка и Пинчук ми продиктува имената и телефоните на няколко души, които биха могли да разполагат с информация за растежа в кариерата на Вячеслав Ситников и Юрий Забелин. Единият от този списък бил човекът, който дал указанието Забелин да бъде включен в списъка за жилища, и то не в края и дори не в средата му, а в самото му начало. Другият бил човекът, по чиято молба Ситников бил взет на работа в Министерството на тежката промишленост. Останалите били просто техни колеги.
Сведения, които не ми бяха нужни. Напразно се бе старал Виктор Албертович: не смятах да се възползвам от събраната от него информация. Но въпреки това, бях му много благодарен за отзивчивостта и за доброто отношение към Андрей Мусатов и към мен.
— Между другото, исках да ви попитам, Игор, за какво ви е това? — хвана ме натясно Пинчук. — Юля ми каза, че сте приключили разследването си и сте изяснили всичко за бащата на Андрей. Или ме излъгахте и тези сведения са ви необходими не заради Андрей?