— Не, какво говорите, не съм ви лъгал — припряно казах аз, изпитвайки неудобство, като се стараех то да не проличи в гласа ми.
— Извинявайте, Игор, един момент — прекъсна ме Пинчук.
Чух гласа на Юля, която питаше за нещо баща си.
— Не, няма нужда, слънчице — отговори той, — приготви го сега, утре аз сам ще го стопля… Но защо ти е да ставаш толкова рано? В седем сутринта вече трябва да съм излязъл, ще закусвам в шест и половина, спи си… Прекрасно ще се справя… Е, добре, както искаш.
Изглежда, Юля се кани утре да стане в зори, за да приготви закуската на баща си. Значи нощува вкъщи? Или ще дотича от Мусатов?
Изведнъж чух Юля да казва:
— После ми дай телефона, ако обичаш.
Сигурно не бях чул добре и тя бе помолила баща си не за телефона, а за нещо друго, което няма нищо общо с мен. Няма да мисля за това, няма да мисля, няма да мисля!
Виктор Албертович се върна при телефона и аз, доколкото можах, накратко му обясних защо бях успял да мина без неговата информация, за да дам на Андрей окончателен отговор, и как тепърва смятам да я използвам. Разбира се, направих всичко възможно, за да не разкрия тайната на следствието, която самият Шурик Вилков не пазеше твърде строго, но нали ние със Семьонов бяхме негови приятели, не бяхме заинтересовани от резултатите на разследването, а само по волята на случая бяхме въвлечени в „темата“. Стори ми се, че Пинчук остана напълно удовлетворен от моите несръчни обяснения и започна да се сбогува.
— Тук Юля иска да ви каже нещо — избъбри той накрая.
Значи бях разбрал правилно. О, господи! Вече не си спомням кога за последен път сърцето ми се бе разтупквало толкова силно. Май когато преди две години бягах петкилометров крос на първенството на Градското управление на Москва. И апропо, станах пръв. Но това е така, между другото…
— Още веднъж привет — прозвуча в слушалката. — Имаш ли минутка?
Минутка ли?! Абе направо час! Денонощие! Цял живот! Готов съм да си говоря с нея безкрайно.
Но трябваше да се овладея и да се огранича със скромното:
— За теб — дори две.
— Би ли намерил в близките дни половин час, за да се видим?
— Защо, какво се е случило? — разтревожих се аз. — Неотдавна се видях с Андрей, той май нямаше повече въпроси към мен.
— Но нали аз ти предлагам да се видиш не с Андрей, а с мен.
— Без него ли? — уточних предпазливо, невярващ на ушите си.
— Без него.
— Защо?
По-глупав въпрос не бих могъл да задам, но явно Господ в този момент бе решил да ме накаже за някакви минали грехове и ме бе лишил от разум.
— Искам да ти благодаря за работата, която свърши за Андрей.
— Ами благодари ми тогава. Кажи ми „благодаря“ по телефона.
Идиот, кретен, тъпанар! Какви ги дрънкам?
— Игор, ти не ме разбра — разсмя се тя леко и шеговито. — Истинското „благодаря“, не дежурното, а сърдечното, не се казва по телефона.
— А как се казва?
— Лично. Очи в очи. И при това непременно се подаряват цветя, ако е уместно, или нещо за спомен. Аз съм абсолютно сигурна, че Андрей не го е направил.
— И искаш да го направиш вместо него?
— Не, заради себе си. Е, ще можеш ли да се срещнеш с мен?
— А как ще погледне на това Андрей? Не бих искал да…
— Разбирам — меко ме прекъсна тя. — Но на мен ми е абсолютно безразлично как ще погледне той на това, ако изобщо научи. Това си е моя работа.
— Как може да не научи? Ти какво, смяташ да скриеш от него, че си се виждала с мен, така ли?
— Игор, ние… с една дума, ние се разделихме.
— Защо? Какво се случи?
— Слушай, ти си истински милиционер — отново се разсмя тя, този път звънливо и много весело. — Не ми отговори на един-единствен въпрос, но пък зададе цял куп свои.
— Извинявай. Разбира се, ще се радвам да се видя с теб. — Трескаво започнах да си припомням какви работи имам планирани за утре вечерта и мога ли да ги отменя. Не си спомних нищо конкретно, макар със сигурност да знаех, че имам такива, включително неотложни, но реших да зарежа всичко. — Утре. Ти свободна ли си?
— Прекрасно. В колко часа?
— В осем. Ще можеш ли?
— Разбира се. Къде?