— Все пак е странно, че днес си решил да се захванеш със семейство Аргунови — казах аз.
— А с какво трябваше да се захвана според теб?
— Ами щом вчера си получил информация, че Подрезкова се е познавала със Забелин, мислех, че ще хукнеш да разпитваш нея.
— Закъде да бързам?
— А защо трябва да протакаш? — зададох аз насрещен въпрос.
Онова, което ми отговори Шурик, звучеше многозначно, дълбоко философски и абсолютно неразбираемо:
— Посадил дядо ряпа.
От трите произнесени от него думи към воденото наказателно дело имаше отношение само първата: посадил10. Другите две изобщо не се връзваха със ситуацията.
Шурик помълча малко и добави:
— Порасла ряпата голяма-преголяма… Дядото за ряпата, бабата за дядото, внучката за бабата, кучето за внучката — извадили ряпата. А ако не я вадели, нямало да я извадят. А ако започнели да я вадят по-рано, отколкото трябвало, нищо нямало да излезе, защото ряпата нямало да е узряла. Сега вече разбра ли?
Сега вече разбрах. И е много правилно, че не съм следовател. Не е за мен тази наука. Главата ми не става за следствена работа.
— И няма къде да се дене от подводницата — добави Шурик, загледан през прозореца в мяркащите се голи дървета. — Момчетата я наблюдават.
— А ако Подрезкова успее да се уговори със свекъра си, докато ти протакаш и си чакаш ряпата? Все пак това е семейна работа.
— Предупредил съм ги: ако тя или мъжът й разменят дори една дума с него, когато никой не ги чува, всички ще изхвърчат от работа.
Всички — тоест следователят или оперативният работник, които дежурят в болницата с надеждата Ситников, не щеш ли (какво ли не се случва на този свят?), да се съгласи да даде показания, и бдително следят потърпевшият и обвиняемата или нейният съпруг да не се наговорят по повод даването на въпросните показания.
— Та ти не можеш да забраниш на сина и снахата да посещават Ситников — изказах съмнение аз. — Все пак нали са семейство, близки роднини, а Ситников е в тежко състояние…
— Аз мога всичко — отвърна важно Александър Иванович. — Да го посещават, но до тях винаги ще седи мой човек и ще записва на диктофон всичките им разговори. Ха да ги видя как ще се опитат да се уговорят в такива условия!
Спряхме пред входа на частния имот и докато пазачът ни отваряше портата, успях да зърна две едри кавказки овчарки, свободно тичащи покрай стобора без намордници, и съвсем не на място да си помисля, че аз здравата мириша на котки. Тоест човешкото обоняние естествено не улавя тази миризма, но кучешкият нос като нищо може да я усети. И какво тогава? От козленцето ще останат само рогца и копитца…
Но напразно се бях разтревожил. Пазачът повика кучетата и им сложи каишки още преди да съм слязъл от колата.
— Жана Викторовна ви очаква — кимайки важно, ни съобщи възрастният чичка.
— Ами Лев Александрович? — бързо попита Шурик.
— Ще дойде по-късно, скоро ще се върне. Има работа в офиса.
Шурик ми хвърли ядосан и същевременно смутен поглед. Целият му план отива по дяволите. Е, ами кой е виновен? Да не би аз?
Къщата на Аргунови не беше много голяма, макар и триетажна. И вътре нямаше прекален разкош, никакви витражи, гипсови орнаменти и финтифлюшки, имитиращи осемнайсети век. Удобно, солидно, спокойно. Какво беше това — недостиг на средства или особености на вкуса на стопаните?
Госпожа Аргунова излезе при нас стремително и заприказва още в движение. Ние не успяхме нито да поздравим, нито да се представим.
— Вие по повод на Слава Ситников ли? Това е ужасно! Просто да не повярваш! Не може да бъде. Нито за секунда не съм повярвала на това.
Хвърлих поглед към Шурик и улових неговото леко, едва забележимо кимване. Сиреч, включвай се веднага, не изчаквай, майната им на формалностите. Мадам е настроена за обсъждане — добре тогава.