— Да се женят ли? — Аргунов учудено ме погледна, после по устните му плъзна едва забележима усмивка. — Не, разбира се. По онова време Слава вече беше женен. Току-що му се бе родил Гришка. Не би могъл да се разведе — дори много да искаше, защото работеше в Градския комитет на комсомола, беше партиен член, а и малкото дете… В онези времена това определено би означавало да си пожертва кариерата.
— Ами Елена? Как се отнасяше към това, че Ситников спи с нея, но не смята да се оженят? Тя сигурно е искала да се омъжи, да уреди живота си. Не настояваше ли той да се разведе?
— Лена ли? — Аргунов се учуди още повече. — Не, какво говорите?
— Но защо? Това е толкова естествено.
— Не, какво говорите — повтори той. — Трябваше човек да познава Лена, за да разбира, че това далеч не е така. Да, тя спеше със Славка, но той не й беше нужен като съпруг.
— Но защо?
— Та какво можеше да й предложи той? Заплата, една четвърт от която се удържа за издръжка на детето. Живот в комунално жилище. Постоянни тръшкания заради невъзможността той да вижда детето си. Не, това не й трябваше. Лена търсеше друг съпруг.
Аз внимателно погледнах Аргунов, странния израз на лицето му, и изведнъж разбрах…
— Търсела е съпруг като вас ли?
Лев Александрович въздъхна и затропа с пръсти по бюрото.
— Това може да прозвучи странно… дори нескромно… Да, Лена искаше да се омъжи за мен. Това бе много неприятен епизод в отношенията ми със Славка Ситников, не знаех как да се държа, какво да говоря и на него, и на нея. Разбирате ли, бях млад и до известна степен наивен, смятах, че щом едно момиче спи с даден мъж, значи го обича. И как може в същото време да флиртува с друг?
— Не ни е съдено да разбираме жените — побързах да го успокоя. — Разкажете ми какво се случи тогава.
— Тогава… Лена дойде при мен, когато бях сам вкъщи, и открито ми се предложи. Е, вие разбирате какво имам предвид. Каза, че ме обича и че може да направи живота ми щастлив. Ужасно се уплаших, дори се стъписах… Не можех да намеря подходящите думи, за да й обясня, че тя изобщо не ми харесва, и започнах да ломотя нещо за Славка, че той ми е приятел и аз не мога да си позволя… С една дума, получи се една глупост. Лена се държа много откровено, а аз не подкрепих идеята й и не измислих начин да бъда деликатен в тази ситуация. Получи се грозно.
— Грозно ли?
— Ами да. Разбирате ли, ужасно е, когато една жена трябва да се облече… Девет мъже от десетте не биха устояли, защото Лена беше много красива, наистина. Тя беше сигурна, че когато я видя съблечена, няма да мога да се овладея.
— Но вие се овладяхте.
— Всъщност не ми беше никак трудно. Тя никак не ми харесваше. Имам предвид, като жена.
— Добре, ами красотата й? Нима не ви впечатли?
— Само чисто естетически. На мен винаги са ми харесвали меки, женствени момичета, нежни, ласкави, дори да не притежават ярка външност. Даже бих казал, че ярката външност ме плашеше. А Лена беше именно ярка, много ярка, и при това корава, напориста, язвителна. Тя беше добра приятелка, весела компаньонка, остроумна, но аз не бих могъл да се влюбя в нея.
Какво пък, случва се…
— И какво стана после? Тя обиди ли се?
— Честно казано, не разбрах: — Аргунов отново се усмихна и поклати глава. — Бях сигурен, че ми е смъртно обидена и повече няма да я видя. Нещо повече, страхувах се, че ще наприказва на Славка разни гадости за мен, за да му обясни защо не иска да ме вижда. И постъпих като последния страхливец. Още щом вратата се затвори след нея, се обадих на Славка и всичко му разказах. А той се пукна от смях! Можете ли да си представите? Смя се от сърце! Видя му се смешно!
— Значи тази ситуация не развали отношенията ви със Ситников?
— Не, никак не ги развали. И знаете ли кое е най-учудващото? Моите отношения с Лена си останаха същите, както преди. Тя не започна да ме отбягва и както винаги преди това, се събирахме тримата и прекрасно си прекарвахме времето.
— Странно.
Наистина ми беше странно да слушам всичко това. Макар че всичко в поведението, а и в целия живот на Елена Шляхтина ми се виждаше странно и удивително.
— А, не, няма нищо странно… Аз после си поговорих със Славка, той ми обясни много неща. Каза ми, че не обича Лена и че и тя не го обича, и че правят любов просто така, за удоволствие, както се ходи в хубав ресторант или на театър. Нали знаете, в американските филми често може да се чуят думите: „Нищо лично“. Славка ходеше на разни закрити прожекции, там научи тая фраза и често я употребяваше. Та за отношенията си с Лена каза: „Ние просто се чукаме, нищо лично“. Освен това каза, че се отнася с разбиране към стремежа й да се омъжи за мен. Рече, че Лена била влюбена в мен. Истински. Но аз бях сигурен, че не е вярно. Просто тя искаше да се уреди добре, а ние имахме голям апартамент, вила, кола, баща ми беше професор, майка ми — доцент, самият аз по онова време бях неженен аспирант, пишех дисертация и скоро щях да стана кандидат на науките. В онези времена семейство като нашето се смяташе за много перспективно за женитба, особено за момиче от провинцията. Слушайте, защо ви разказвам всичко това? Какво отношение има то към стрелбата на Олеся по Вячеслав?