— Какво значи — признат за виновен? — Гласът му звучеше дрезгаво и напрегнато. — Бил е вкаран в затвора, така ли?
— Не, признали са го за невменяем и са го изпратили на принудително лечение в психиатрична болница от затворен тип. Но вината му е била доказана.
— Защо ме попитахте за това? — нервно изрече Лев Александрович. — Защо трябваше да го чуя? Какво сте си въобразили?
Ама той защо така се притесни? Майчице, какъв съм глупак! Ами че не Ситников е помагал на Елена Шляхтина да решава проблемите с брат си, а самият Аргунов… А? Как ви харесва тази посока на разсъжденията ми?
— Работата е там, Лев Александрович, че в хода на следствието вашата приятелка Елена Шляхтина е давала показания срещу Личко. Всъщност той е бил осъден именно въз основа на тези показания. Нима тя не ви е разказала, че я е разпитвал следовател в Прокуратурата на СССР, за да стане по-късно свидетелка в съда? Не е възможно да не сте знаели за това. Случило се е в края на седемдесет и пета година. Е, спомнихте ли си?
— Не. — Сега той вече почти шепнеше. Явно гласът му пресипна и Аргунов дълго и грижливо кашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не съм знаел нищо за това. Грешите, не е възможно да е било така, защото Слава нищо не ми е казал… Та той не може да не е знаел, нали? Бяха толкова близки с Лена, тя непременно е трябвало да му каже, а той щеше да каже на мен… непременно…
Сега думите му звучаха повече като заклинание — монотонни, почти лишени от интонация, тихи, с повтарящи се фрази. А очите му ме гледаха умолително, сякаш молеха да потвърдя неговата логика, сиреч, Лена наистина не може да е скрила от Слава нещо сериозно, а самият Слава със сигурност би го споделил с приятеля си Льова.
— Лев Александрович, ние с вас вече установихме, че братът на Елена Шляхтина се е самоубил, но вие не сте знаели нищо за това. Значи може да не сте знаели и за нещо друго — предпазливо казах аз. — Ето виждате ли, не сте знаели нищо и за историята с Личко, а тук няма никаква грешка, аз съм чел и наказателното дело, и съдебното постановление, и навсякъде вашата приятелка и любовница на приятеля ви Елена Шляхтина фигурира като свидетелка.
— Но защо — отново се покашля той, — защо нищо не са ми казали? Защо е трябвало да крият?
— Ами защото, Лев Александрович, вашата приятелка Лена е давала лъжливи показания срещу Личко. Личко не е бил маниак убиец и Лена просто го е наклеветила. Сам разбирате, хората не разказват такива неща, не могат да се похвалят с тях, това е подсъдно.
— Но защо? Защо е трябвало тя да дава лъжливи показания срещу някакъв… как се казваше?
— Личко — подсказах аз. — Олег Петрович Личко. Ще ви кажа защо го е направила. Елена е прикривала и спасявала своя брат — Михаил.
— Брат си ли? — Аргунов разтърси глава, сякаш се опитваше да отхвърли от темето си нещо, което му пречи да възприема информацията и да мисли. — Нищо не разбирам. Какво общо има тук брат й?
— Истинският убиец и насилник на деца е бил братът на Шляхтина. И тя прекрасно го е знаела. Нещо повече, дълги месеци го е следила, виждала е как се развива болестта му, защото той наистина е бил психично болен. Тя добре е изучила брат си и е можела точно да предскаже по най-дребни прояви в неговото поведение, че започва поредната криза в болестта. И тогава е вземала болнични, преставала е да ходи на работа и се е занимавала само с брат си. Ходела е по петите му, улавяла е всяко негово придвижване, наблюдавала е как той издебва детето пред училище или детска градина, как изчаква удобен момент, как отива при жертвата и я отвежда със себе си. Лена не е изоставала, следвала ги е на такова разстояние, че брат й да не я забележи, но самата тя да вижда всичко, присъствала е до самия край…
Бях изпълнен с вдъхновение, успях да накарам бедната си фантазия да се устреми в космически полет, искаше ми се да нарисувам ярка, пъстроцветна и достатъчно подробна картина, та Аргунов да получи усещането, че аз знам всичко и е безполезно той да отрича. Изглежда, че успях. Резултатът обаче съвсем не се оказа този, който бях очаквал.
— Вие определено ли знаете, че тя е виждала всичко това? — внезапно прекъсна излиянията ми Аргунов.
— Да — уверено излъгах аз, защото всичко, което говорех, беше основано не на точни знания, а на предположения, наистина доста добре подкрепени с аргументи, но все пак предположения. Защото определено е можела да знае само Лена Шляхтина, само тя е можела достоверно да отговори дали е виждала брат си или не, но нали нямаше как да я попитам.