— Тоест вие искате да кажете, че тя е знаела, знаела е със сигурност?
Въпросът ми се стори неразбираем и зле формулиран, но аз отдадох този дефект на вълнението на Лев Александрович, когото смятах всеки момент да улича в две убийства, извършени преди трийсет години. Ах, колко съм грешал, какъв самонадеян глупак съм бил!
— Да, Елена е знаела със сигурност, че истинският убиец е нейният брат, а не нещастният Олег Личко, чийто живот тя е прекършила ей така, без той ни най-малко да е бил виновен.
— А вие? Вие сигурен ли сте, че го е вършил брат й? Със сигурност ли знаете?
Абе какво е заповтарял едно и също? Със сигурност ли знаете, та със сигурност ли знаете… Сякаш след толкова години нещо може да се знае със сигурност — след като половината свидетели са починали, а другата половина или нищо не знае, или мълчи като риба. Впрочем любопитно би било да науча откъде идва у уважаемия Лев Александрович този остър интерес към личността на убиеца.
— Но защо това толкова ви вълнува? — попитах аз колкото можех по-спокойно. — Нали твърдите, че нищо не сте знаели за това дело и за пръв път чувате за него едва сега, от мен. Или не е така?
— Значи братът на Лена е убивал децата?! — Той вече почти крещеше и изглеждаше толкова отчаян, толкова жалък, че аз неволно го съжалих. — Кажете ми! Той е бил, така ли? Сигурен ли сте?!
— Да, бил е братът на Лена. Можем да смятаме, че това е твърдо установено.
— Как? Как сте научили за това? Как можете да бъдете сигурен?
Е, точно това нямах желание да разказвам на Аргунов. Историята на грехопадението на младичката Мая Истомина под натиска на нейния опитен и влиятелен вуйчо щеше да остане на съвестта на писателката, на която аз бях дал дума и нямах намерение да я престъпя. Затова се ограничих с краткото:
— Сигурен съм. Имам доказателства.
От онова, което отговори Аргунов, ми притъмня пред очите. Разбрах какъв идиот съм бил през последния половин час.
— Значи не съм аз…
— Какво не сте вие?
— Не съм аз… — продължи да ломоти той, като ме гледаше вече с абсолютно безумни очи. — Не съм аз… Но как така… как така аз… толкова години… едва не умрях… — Внезапно погледът му стана малко по-смислен. — Кажете ми… а сега…
— Какво „сега“?
Бях търпелив като застанал в засада снайперист. И не защото с ловджийски нюх бях усетил близка плячка, а просто защото умея да бъда търпелив с хората, които зле излагат мислите си.
— Сега… изчезват ли деца?
— Е, деца изчезват винаги, във всички времена. Повечето се намират, но някои, за съжаление, не се откриват. Защо питате?
— Друго исках да попитам. Напоследък в Москва има ли случаи на изчезвания на деца, които по-късно биват намирани мъртви? Милицията издирва ли някой маниак убиец?
И едва сега лека-полека започнах да разбирам.
— Успокойте се, Лев Александрович, сега в Москва няма никакъв маниак. И през последните три години не е имало. Какви основания имате да се тревожите? Какво се е случило? Разкажете ми. Хайде да помислим заедно.
— Значи не съм аз — отново повтори той.
Тресеше го, той дишаше трудно, с трескаво движение разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата.
— Да отворя ли прозореца? — предложих.
Той мълчаливо кимна. Аз отворих прозореца широко и зиморничаво потреперих от нахлулия в стаята влажен студен въздух.
— Да ви донеса ли вода?
— Тук има. — Той немощно махна с ръка към библиотечния шкаф.
Отворих една от вратичките и видях там малък хладилник, натъпкан с бутилки с вода и напитки като кока-кола и спрайт. Отвинтих пластмасовата капачка на една бутилка и я подадох на Аргунов, той я грабна и започна да пие направо от нея. Постепенно моравият цвят на лицето му придоби по-слаб оттенък, дишането му се успокои и аз си помислих, че вече можем да продължим.
— Било е измама, Лев Александрович. Нечия злобна шега. Може би Лена ви е отмъстила така, задето сте я отхвърлили? А вие сте повярвали. Защо?
— Имах пристъпи на… сомнамбулизъм. Ходене насън. Ставал съм по време на сън и съм ходел някъде, правел съм нещо, а после нищо не си спомнях. Още от детската градина. После в пионерския лагер. Станал съм насън, облякъл съм се и съм отишъл в стаята на пионерската ръководителка, не знам защо. Тя се събудила, уплашила се, развикала се и започнала да ме изблъсква от стаята, а аз съм започнал да се бия с нея… Тогава за малко да ме изгонят от лагера. Повярвах, защото знаех, че понякога имам пристъпи на лунатизъм и тогава е възможно да бъда агресивен. Повярвах. Нима ми е отмъщавала Лена?