— Не знам. Но е възможно, нали? Спомнете си дали това се случи, преди тя да ви се предложи, или след това?
— След това. — Той потърка очи с пръсти. — Разбира се, че след. Приблизително няколко месеца по-късно.
— Ето виждате ли. Как стана това?
— Намерих вкъщи коланче от детска рокличка.
— И какво? Е, намерили сте коланче, какво страшно видяхте в това?
— И аз отначало помислих, че не е страшно, дори на смях разказах за това на Слава Ситников и той…
Значи все пак е бил Ситников. Заедно с любовницата си Шляхтина. Добре де, Елена е отмъщавала, задето са я отхвърлили, тъй като е знайно, че в ада няма по-страшна фурия от отхвърлената жена. Защо обаче и Ситников?
Ако фразата за изправящата се на главата коса не беше идиом, щях да повярвам, че косата на моята глава наистина се изправя от ужас. Онова, което разказваше Аргунов, излизаше далеч от пределите на моите разбирания и знания за хората.
Но пък в замяна на това всичко в моя пъзел се подреждаше.
На връщане Шурик Вилков не спираше да разсъждава на глас, въртеше се, подскачаше и активно ми пречеше да карам колата, но в този момент бях готов да му простя всичко. През всеки три минути той гордо възкликваше:
— Не, кажи, че не съм гений! Само се опитай да го кажеш!
— Ти си гений — искрено отговарях аз. — Защото не си спал цяла нощ и си измислил версия, която се оказа правилната.
— Ха така! — удовлетворено отвръщаше Шурик и отново се хвърляше да обсъжда всичко, което бяхме научили в дома на Аргунови.
Откарах го в службата му и тръгнах към моя участък. Макар че Валка Семьонов беше обещал да ме прикрие, все пак трябва да се спазва известно приличие. Днес по план, освен всичко друго, имах запланувана проверка на семействата на наркоманите и всъщност щях да успея да свърша тази работа до края на работния ден. Не мислете, че съм толкова наивен и си въобразявам, че със своите надзорно-контролни мерки мога да възпра някого от вземане на наркотици. Разбира се, че не мога и дори не се опитвам, защото, когато един човек иска да бъде щастлив, без да полага за целта нито физически, нито емоционален труд, не е възможно да го убедиш, че това не е правилно. Но нали почти всеки наркоман има семейство, тоест близки хора, които страдат морално, а често и материално, ако болестта стигне до стадия, в който наркоманът започва да отмъква от къщи пари и ценни предмети, за да си купи дозата. И аз трябва някак да защитя тези хора, тоест членовете на семействата. Някак да им помогна, ако не на дело, поне като предложа рамото си, на което да поплачат. И не мислете, че това е малко.
У семейство Федкини ми отвори Женя, четирийсетгодишна добре поддържана жена, чийто син, осемнайсетгодишният нехранимайко Льоша, вече две години употребяваше хероин. Женя се мъчеше как ли не да го накара да се лекува, а аз се мъчех да следя Льошка да не се превърне от потребител в дребен разпространител. Пътят е кратък, защото, щом човек се нуждае от доза, е готов на всичко, за да я спечели. Употребата на наркотици е болест, докато разпространението е вече престъпление, наказуемо според закона.
Женя изглеждаше зле, лицето й беше подпухнало, очите — зачервени от плач.
— Игор, той умира! Преди три дни го откараха с линейка след свръхдоза, спасиха го, но се оказа, че има хепатит С. Лекарите казват, че хепатитът му е хроничен, страхуват се, че вече е инкурабилен.
Инкурабилен — значи неизлечим. Но аз, уви, доста добре познавам нашата медицина. Не в смисъл, че разбирам от нея, а че имам представа как е организирана медицинската помощ и как работят някои лекари. В никакъв случай не бива да им се вярва, защото понякога лекарите плашат нарочно, за да накарат роднините да развържат кесията — особено когато виждат, че си имат работа със заможни хора. На Женя и мъжа й веднага им личи, че не са бедстващи, тоест от тях може да се припечели, ако нещата се организират правилно.
— Какво предлагат? — попитах делово. — Американски препарат? Или швейцарски?