— Швейцарски. Най-новия.
— По петстотин долара за ампула ли?
— По шестстотин и петдесет. Но не гарантират успех. Ох, Игор, вече на всичко съм готова, всичко ще продам, само да го излекуват! Не искам да умре!
Женя се разрида, свряла лице в рамото ми. Ами да, точно така, цените растат, преди два месеца в аналогична ситуация в същата частна болница за същия този „швейцарски“ препарат искаха по петстотин. Всъщност препаратът беше немски и не най-новият, а отдавна и добре известен, и струваше, доколкото знам, по трийсет и осем евро ампулата. Както казваше незабравимият Райкин, будалкат ни, приятели, как само ни будалкат!
Докато Женя плачеше, със свободната си ръка аз извадих от джоба мобилния си телефон и се обадих на Света Безрядина. Нейният съпруг Борис е болен отдавна и неизлечимо, при това неговата болест е „спяща“ — не му пречи да живее, но може да се „пробуди“ и да доведе до летален изход от каквото и да било натоварване на организма, като се започне от повечко пийване, пътуване със самолет или банален грип и се завърши със счупване на крак. Светка трепери над здравето му, учи наизуст медицинска литература и се старае да бъде в течение на всички фармацевтични новости, та в случай на опасност да е готова.
— Света, да знаеш ефективно лекарство за хепатит С? — попитах аз.
Тя веднага ми назова препарат — между другото наш, руски, наистина нов и много ефикасен, на напълно приемлива цена — и ми каза, че ако трябва, ще ми даде адреси и телефони на фирмата, където може да се поръча. Женя се поуспокои, записа си телефона на Светка и когато ме изпращаше, дори започна да се усмихва. Бяха й дали възможност да си изплаче мъката и някаква надежда, а това никак не е малко. И нищо че в моята работа няма засади, изстрели и главозамайващи преследвания. За сметка на това в нея има хора, които знаят, че няма да останат сами с мъката си. В края на краищата всекиму — своето. На един — гръмко тържество на справедливостта, на друг — тихо „благодаря“. Едно „благодаря“ днес чух от клетника Аргунов, когото като последен глупак бе тормозил неговият приятел Ситников, второто дойде от Шурик Вилков, който, както вече казах, умееше да бъде благодарен, третото чух току-що. Цели три „благодаря“ за един ден. Струва си да живееш заради това, нали?
Окрилен и преизпълнен с положителни емоции, аз се прибрах вкъщи, преоблякох се и отидох на „Стария Арбат“ да се срещна с Юля.
Глава 10
Гледах ли, гледах Юля и се мъчех да разбера красива ли е или не. Колкото и да се стараех, все не можех да я погледна с очи на страничен наблюдател, който просто минава наблизо и пътьом по навик оценява попадналите пред очите му момичета. Не, не се получаваше. Гледах я и постоянно си мислех, че искам да бъда до нея, да разговарям с нея, да държа ръката й, че за мен тя е най-добрата и затова най-красивата, а не обратното: най-добрата, защото е най-красивата. Виждах очите й, веждите й, носа й, бузите й, устните й и не разбирах: красиви ли са или не. Просто ги обичах.
На масата между нас стоеше огромният букет, който бях домъкнал и който сервитьорът услужливо бе поставил във ваза, а на широкия перваз зад гърба ми — подаръкът на Юля — огромна като моя букет картонена кутия. Аз съм възпитано момче, затова, както е редно, веднага отворих кутията и полюбопитствах. В нея се намираше оцветена дървена скулптурка, представляваща млад и — ще се осмеля да отбележа — строен мъж с милиционерска униформа, който с едната ръка прегръща старица, а в другата държи доста голяма кошница, където са се настанили пет котки, които много приличат на моите зверчета. Стигна ми съобразителност да разбера, че такъв подарък не може да се купи току-така. Беше направен специално за мен по поръчка на Юля. Скулптурката не беше художествен шедьовър, тоест не бе от нивото на Микеланджело и дори на Клодт11, но аз разбирах колко внимание и добро отношение бяха вложени в нея.
— Но кога успя? — подсвирнах възхитено, когато извадих подаръка от кутията. — За това е било нужно сума ти време!
— Отдавна съм го поръчала — усмихна се Юля слънчево, — веднага след Нова година.
— Тоест още тогава си била сигурна, че ще успея? — учудих се аз.
— Не, беше ми все едно дали ще успееш с разследването си или не. Просто разбрах, че искам да ти направя подарък. И го поръчах на един познат художник, той се занимава и със скулптури от дърво. При всяко положение щях да ти подаря това, ако не сега — за рождения ти ден или за Деня на милицията.
Разсмях се и прибрах скулптурата в кутията.