— Кога искаш да видиш моите котки?
— Когато и да е, когато ти е удобно.
Събрах в гърдите си повечко въздух и го издишах, като вътрешно примижах.
— Днес?
Получи се повече въпрос, отколкото отговор. Ако Юля сега погледне часовника си, това ще означава, че наистина иска само да види животните и си прави сметка ще успее ли да дойде у нас за половин час и навреме да се прибере. Но тя не погледна часовника и аз отново се обърках — не можех да разбера как да тълкувам това.
— Добре, днес. — Тя ме гледаше спокойно и ласкаво в очите.
— Веднага ли?
— Веднага.
Аз не се отличавам с особено мъжество, но не обичам също и неяснотата и приблизителността в отношенията ми с хората, затова сметнах за нужно да добавя:
— Искам да те предупредя, че много те харесвам и ако дойдеш в дома ми, по един определен начин рискуваш. Но все още имаш време да размислиш.
— Ще взема да рискувам.
— Безумна храброст — засмях се аз.
— Е, нали няма да ме убиеш. Още повече че ме харесваш. Защо да унищожаваш нещо, което харесваш, след като то може да ти достави удоволствие, нали така?
Уф, успокоих се. Бързо платих и поведох Юля през безистена към колата, паркирана на „Нови Арбат“.
През целия път към къщи ние мило си бъбрехме за дреболии, но когато колата спря пред входа, пак се притесних. Разбрах, че не мога и не искам да остана насаме с измамените си надежди. Няма да въведа Юля в дома си, докато не си изясня всичко.
— Юля, вече е късно…
— Знам.
— И ти много ми харесваш.
— Знам.
— Отдавна — незнайно защо уточних аз. — Още от Нова година.
— Знам — потрети тя.
— Нима толкова си личеше?
— Много.
— И какво си помисли ти за това? Смя ли ми се? Обсъжда ли го с Андрей?
— Не. — Тя помълча. — Борех се със себе си.
— Какво си правила? — попитах я изумено.
— Борех се със себе си. Ужасно ми се искаше да ти се обадя. Визитната ти картичка беше на видно място у Андрюша, виждах я постоянно и се борех с изкушението да вдигна слушалката и да набера номера. Още тогава знаех, че искам да бъда с теб.
— Но защо не се обади?
— Свикнала съм да правя всичко добросъвестно и докрай. Тогава бях с Андрей и трябваше да извървя този път до финала. Не съм свикнала да изоставям една работа само защото друга ми се е сторила по-привлекателна. Довършвам едната работа докрай и после започвам да се занимавам с другата.
— Значи за теб отношенията с един мъж са работа? — не повярвах аз на ушите си. — Нещо като бизнес, така ли?
— Игор, всичко, което човек прави, е работа. Не е бизнес, работа е. Работата също бива различна, но всяка работа означава влагане на труд в нещо заради получаването на резултат. Човешките отношения не се раждат и не се поддържат сами по себе си, от нищото, те са резултат от определен труд — душевен, интелектуален, емоционален. Дори физически. Ето виж, ние влагаме физически труд в грижите за някой човек: пазаруваме, готвим му, перем, чистим, лекуваме го, когато боледува, ако разбираме, че без това няма да се изградят отношения помежду ни. Нима това не е работа? А да прощаваш, да се примиряваш с недостатъците и слабостите на другия? Да не би да е лесно? И това е работа, и то колко трудна… А да се тревожиш, да си хабиш нервите? А да си губиш времето, за да слушаш по цели часове нещо, което не ти е много интересно, и при това да не се дразниш? И то е работа. Но без цялата тази работа няма да има отношения.
И през ум не ми беше минавало за това. Слушах Юля и разбирах, че май е права. Навремето момичето, което ми подари узамбарската теменужка в керамичната саксия, ми каза: „Уморих се да те обичам“. Тогава си помислих, че това е просто красива фраза, прочетена в любовен роман. Сега май започнах да разбирам.
Слязох от колата, отворих предната дясна врата и подадох ръка на Юля.