— Тръгваме ли?
Вече до самия вход тя изведнъж се озърна, погледна малкото магазинче на отсрещния тротоар и попита:
— Имаш ли вкъщи кисело мляко?
Точно преди почивните дни Шурик Вилков ми поднесе поредната изненада, като ми се обади и ми съобщи, че е получил отговора на експертите по балистика.
— Пистолетът ТТ е произведен в Китай, купен е нелегално, с него Олеся Подрезкова е стреляла по Ситников и също с него са били убити Брайко и Забелин. Е, ти разбра ли?
Разбрах. Още едно кубче с нужния цвят намери мястото си в сложната конструкция.
— Ами Ситников? — попитах. — Още ли мълчи?
— Мълчи — въздъхна Шурик.
— А състоянието му?
— Много е зле. Лекарите казват, че едва ли ще успеят да го спасят. Всеки ден ходя при него, но без полза. А той постоянно се влошава. Казват, че му остава най-много седмица.
В събота сутринта извадих листа, на който си бях записал данните, продиктувани ми от бащата на Юля, и започнах да се обаждам. Човекът, който много отдавна бе дал указание Юрий Забелин да бъде поставен в самото начало на списъка на чакащите за жилище, се оказа недостъпен: вече четири години лежал, напълно парализиран след инсулт. Но жена му ми разреши да отида у тях и да му задам няколко въпроса.
— Ще опитам аз да отговоря, винаги съм била горе-долу в течение на работите на мъжа ми — каза тя.
Юля се оказа ужасна сънла и в десет часа, когато аз вече бях готов да изляза, още сладко спеше. Наложи се да я събудя.
— Аз излизам. Ти ще се оправиш ли тук сама?
Тя се събуди моментално и впери в мен сънените си очи.
— А къде отиваш? По работа ли?
— Не. Все още се занимавам с делото на Андрей.
— Може ли и аз да дойда?
— Може, само че трябва да се приготвиш бързо. Обещах да бъда там след час.
— За нула време!
Колкото дълбоко и дълго спеше, толкова бързо Юля се изми, облече и дори успя да оправи леглото. Грабна от хладилника две опаковки кисело мляко, хвърли ги в сака, пъхна там и чаена лъжичка и изскочи в антрето.
— Ето, готова съм.
За десет минути. Фантастика!
— Ами закуска?
— Ще хапна кисело мляко в колата.
— А кафе?
— Не ми е нужно да се ободрявам, наспах се добре. Е, какво, ще тръгваме ли?
Аз се засмях радостно и я целунах.
— Тръгваме.
Трябваше да излезем извън града: човекът, който ме интересуваше — на име Куркин, живеел през цялата година на вилата. Представях си ситуацията приблизително така: парализиран старец в стандартен градски апартамент не е най-удобният вариант, за предпочитане е той да живее в добре отоплявана вила. Децата и внуците са заети със своя сложен и разнообразен живот, не им се занимава с грижи за стареца, а и нямат време, така че са го закарали по-надалече, а покрай него и бабата.
Но сгреших. Всичко се оказа съвсем различно.
Анна Андреевна Куркина, снажна и все още красива жена на около седемдесет години, беше изпълнена със сили и енергия. Въпреки че зимата едва-що свършваше, аз видях, че просторният парцел бе добре поддържан, по края бяха насадени храсти касис и цариградско грозде, а ябълковите дървета изглеждаха здрави. И това далеч не бе някаква малка къщичка, каквито обикновените виладжии поместваха на своите жалки шестстотин квадрата, а голяма, двуетажна, с веранда и мансарда.
Вътре обаче всичко говореше за повече от скромно финансово състояние на стопаните. Стари мебели, стари завеси, стара, макар и избърсана до блясък мушама на правоъгълната маса, скърцащо дюшеме, прозорци, от които безпощадно духа. Стерилната чистота и идеалният ред не можеха да скрият разрухата — тази къща отдавна се нуждаеше от ремонт.
Анна Андреевна ни настани до масата.
— Кажете сега какво искахте да научите?
— В края на седемдесетте години по протекция на вашия съпруг на един човек е бил предоставен нов апартамент. Аз… ние — поправих се, като хвърлих поглед към Юля — бихме искали да разберем защо. Вероятно вашият съпруг е покровителствал този човек и ние се интересуваме от подробностите. Вие знаете ли нещо за това?
Куркина помрачня, очите й станаха печални.
— За Юра ли говорите? За Юра Забелин?
Охо, това се казва памет! Съпругът на Анна Андреевна — Владимир Семьонович Куркин, в края на седемдесетте е работел в Московския градски съвет и е отговарял за жилищното настаняване. Навярно е използвал властта си стопроцентово, а може би и двестапроцентово, тоест раздавал е дефицитните жилища на определени хора, но нима Анна Андреевна помни всеки от тях?