— Слушай, та те са изградили целия си живот с помощта на фалшиви улики — тръшкаше се Юля, докато се прибирахме към къщи.
— Очевидно е така. По този начин Забелин е получил апартамент, макар че според жилищното законодателство не е имал право, а и в кариерата някой му е помогнал здравата. Сигурно е използвал същия похват. Ситников също е подобрил жилищните си условия в този период, преместил се е от стая в комунална квартира в отделен апартамент, Аргунов ми разказа. Очевидно са работили по този начин. Първо жилището, после кариерата, сетне колата… Клетият Аргунов е бил пробен камък, просто Лена Шляхтина е решила да си разчисти сметките с младежа, който посмял да не я пожелае, и да го накара да се потормози, да пострада. А Ситников е видял как е подействало това, убедил се е с очите си до каква степен хората се страхуват от разгласяване на негативна информация за тях и е решил да използва разиграната на шега комбинация в свой интерес. Само че не е имал достъп до нужната информация, така че му е бил много полезен старият приятел Юра Забелин, който се занимавал с престъпления и правонарушения от страна на непълнолетни и е можел определено да каже кои от високопоставените московски чиновници имат проблемни деца. Мисля, че всичко е ставало именно така.
По пътя се отбихме в магазина, напазарувахме, после вкъщи дълго и обстойно готвихме обяда, който поради късното си начало плавно премина във вечеря. Докато Юля разфасоваше суровото агнешко, котките изпаднаха в истерия зад затворената врата на кухнята, настоятелно дращеха и мяучеха жално и умолително. Но ние не се поддавахме.
— А те няма ли да ме намразят, задето не им дадох месо? — угрижено попита Юля.
— Няма. Свикнали са. Това е нещо обичайно: те искат месо, но никой не им дава.
— Как не ти се къса сърцето — въздъхна тя, като се вслушваше в долитащите иззад вратата звуци.
— И аз съм свикнал.
— Ти си жесток.
— Не, просто искам моите зверчета да бъдат здрави.
— А ако те не искат да бъдат здрави? Ако искат да бъдат щастливи и за целта имат нужда да ядат месо?
— Юля, и аз искам да бъда щастлив, а човек не може да бъде щастлив, когато животните му са болни.
— А на тях може да им харесва да са болни. Искат да ядат месо и да боледуват. А ти не ги питаш какво искат, решаваш вместо тях, по този начин уреждаш собственото си щастие за сметка на своите котки — заключи тя. — Не е хубаво.
— Не е хубаво — съгласих се аз. — Но аз не знам какво да правя иначе.
— И аз не знам — призна тя. — Но ще помисля. Може да измисля нещо.
Аз белех картофи и мислех, че с нито едно момиче не бях обсъждал проблемите за щастието на моите котки, защото на никое от тях това не беше интересно. А с Юля ги обсъждах. И това ме правеше толкова щастлив, че не бих могъл да го опиша.
Вячеслав Антонович Ситников знаеше, че краят му наближава. Той не разбираше от медицина и не беше съвсем наясно какво означават всичките тези безкрайни системи, това кръвопреливане, това изкуствено вентилиране на белите дробове, температурата, която не успяват да свалят. Но чу какво си говореха лекарите в стаята му, когато смятаха, че спи. Той наистина спеше, но после се събуди и остана да лежи със затворени очи, а те не забелязаха. Сега знаеше със сигурност, че всички техни усилия не са довели до нищо, че процесът на инфектиране продължава — не са успели да го спрат дори с двете повторни операции, и сега му остава да живее два-три дни. Ако много му провърви — четири-пет, но не повече.
Всеки ден идва следовател и задава едни и същи въпроси: какво се е случило, защо Подрезкова е стреляла в него. Ситников мълчи, не отговаря на въпросите, защото не може да каже истината, а се страхува да излъже — не знае какво е казала на следователя Олеся. Да, той беше се излъгал в нея, тя не е била такава, каквато той си я представяше, каквато я обичаше, но нали имаше син и той не биваше да знае истината. И няма да успее да се уговори с Олеся. Те с Гриша прекарват цели дни в болницата, седят ту в неговата стая, ту в коридора, но щом тя или синът му влязат в стаята — тутакси след тях влиза някой от милиционерите и не помръдва. Не можеш и дума да кажеш така, че той да не чуе. Ситников се опита да отстои правото си на срещи насаме със семейството си, но тези милиционери повтаряха едно и също: в интерес на следствието не е позволено, следователят е забранил, докато не дадете показания. Подрезкова е подследствена за тежко престъпление, вие сте потърпевшият и между вас не може да има никакви разговори насаме.