Днес за пръв път от много дни се показа слънцето и Вячеслав Антонович си помисли, че скоро ще настъпи лятото, което той вече няма да види. Колко странно… Той беше свикнал да планира живота си, и то да го планира дългосрочно, за много месеци напред. Още в средата на зимата знаеше къде иска да прекара лятната част от отпуска си, резервираше хотел и билети, а още щом се върнеше от почивка, веднага започваше да планира и организира зимната част. За пръв път от много години сега не гради планове за лятото, защото в живота му вече няма да има лято. Много е слаб, току потъва в тежък сън, а щом се събуди, първата му работа е да започне по навик да обмисля предстоящите задачи… и изведнъж разбира, че това не е нужно. Не му предстоят никакви задачи, никакви делови срещи и съвещания, за които трябва да се готви, никакви пътувания в служебни командировки. Нищо. Вече няма да има нищо подобно.
Отваря се вратата. Ситников мисли, че това е Олеся или пък Гриша, но влиза някакъв непознат млад мъж. Тъй като след него не влиза милиционер, Вячеслав Антонович разбира: и новият му посетител е „техен човек“.
— Здравейте, Вячеслав Антонович — казва той. — Може ли да си поговорим с вас?
Ситников мълчи. Нали е взел решение да не продумва. Да се оправят, както могат. Ако Олеся реши да каже истината, ако съзнателно реши Гриша да научи всичко, нека сама да си признае стореното. Тя ще живее тепърва. С него или без него — сама да си решава. А той, Ситников, няма да каже нищо.
Младият мъж не обръща внимание на неговото мълчание, придърпва стол до леглото, сяда.
— Вячеслав Антонович, разкажете ми за Лена Шляхтина.
— За Лена ли? Защо?
Ситников отговаря, преди да успее да разбере, че е проговорил. Учудването се е оказало по-силно от решимостта му да не разговаря със следователя.
— Интересно ми е. Изучавам живота й. Как се запознахте с нея?
— Вие неин роднина ли сте? За какво ви е нужно всичко това?
— Вячеслав Антонович, хайде да сключим сделка. Вие не ми казвате нито дума за вашата ситуация с Подрезкова, в замяна на това аз не ви обяснявам защо се интересувам от Шляхтина. Просто задавам въпроси, а вие отговаряте. Съгласен ли сте?
Ситников се ухилва. Нищо, може и да поговори. Лена… Какво опасно може да има в това? Всичко се случи толкова отдавна.
— Запозна ни…
Той се сепва и млъква. Юрка Забелин. Не бива да произнася това име, не бива те да научат, че двамата се познават отдавна, и то много добре.
— Кой?
— Едно момче, не помня как се казваше. Излязохме веднъж заедно от заседание на бюрото на Районния комитет на комсомола, стояхме на улицата, пушехме… Покрай нас мина младо момиче, много красиво…
— … Виждаш ли какви хубавици бачкат в нашите фабрики — каза Забелин — Мястото й е в „Интурист“, а тя кисне на конвейера.
— Ти да не би да я познаваш? — запали се Слава, който не остана равнодушен към красотата на момичето.
— Малко. Запознахме се тия дни, когато обикалях жилищата.
— Тя някъде наблизо ли живее?
— Не, в общежитие. Тогава беше на гости у една приятелка.
Ситников не откъсваше очи от стройната фигурка, която бе застанала на автобусната спирка.
— Слушай, запознай ме, а?
— Я стига… За какво ти е притрябвала?
— Хайде де, Юра, хайде, докато не е заминала с автобуса!
Забелин хвърли в кошчето недопушената цигара и се завтече към спирката. След пет минути той вече се връщаше към зданието на Районния комитет, а до него вървеше тя, Лена Шляхтина…
— Забелин ли ви запозна?
Ситников трепва и за миг затваря очи. Този милиционер знае. Той знае всичко. Или не е милиционер?
— Не си спомням как се казваше. Спомням си, че беше член на бюрото на Районния комитет, но съм забравил как се казваше.
— Колко близки станахте с Елена?
— Много… много близки…
Защо да държи това в тайна? Да, по онова време той вече бе женен и дори се беше родил Гришка, но нали Олга, жена му, вече я няма, а на сина му е безразлично дали баща му е изневерявал на майка му преди трийсет години, или й е бил верен.
— Знаехте ли, че тя има брат?
— Да.
— Знаехте ли също, че е психично болен?
— Да, Лена ми каза. Тя много се измъчваше от това.