За Миша те „решиха“. И след месец-два Ситников се опомни. Никое падение не може да трае безкрайно, рано или късно човек стига до дъното на пропастта и или загива, или се опитва да се измъкне. Слава Ситников не можеше да се измъкне, защото робските окови му отнемаха възможността да се движи свободно. Той разбра, че от сега нататък не само самият той знае тайните на своята любима, но и тя притежава опасни знания за него. Те са съучастници в убийство и в този смисъл са еднакво опасни един за друг. Достатъчно е той да направи нещо, което няма да хареса на Лена, и тя… Не, трябва да я изпревари. И без това е невъзможно да търпи повече тази страст, невъзможно е да се примирява с нейната любов към другиго, невъзможно е да живее с вечния страх, че може да я загуби, с ежедневното очакване на някакъв шантаж.
Ситников обмисли всичко. Той знаеше не само за болестта на Михаил, но и че майка й също е психично болна. Беше сигурен, че при разследването на смъртта на Лена това веднага ще излезе наяве и следствието ще поеме по предсказуемия път, както бе станало и с Миша. Че как иначе? Братът — самоубиец, майката — в лудница, наследствена обремененост. Всичко е очевидно.
Той внимателно избра многоетажен блок, в който имаше лесен достъп до покрива. Измисли романтичен претекст да отидат там двамата. Лена повярва. Тя смяташе себе си за много по-умна и хитра от околните и дори и през ум не можеше да й мине, че някой е в състояние да я измами. Беше толкова уверена в робското покорство на Ситников, че никога не би го заподозряна в намерение да посегне на живота й. А той посегна…
Когато след много години срещна Олеся, той имаше чувството, че Лена се е върнала при него. Също толкова цинична и безжалостна, студена и практична жена. Животът се движи по спирала и всичко се повтаря, всичко се връща. И едва сега, умирайки на болничното легло, той разбра, че не е така. Животът наистина се движи по спирала и на всяко ново стъпало човек неизбежно се озовава над онази точка на предишното, където нещо се е случило. Докато изминаваш, завивайки, това разстояние, имаш чувството, че то е дълго и че ти с всяка крачка все повече се отдалечаваш от онази точка, и ето, вече ти се струва, че си много далече, но настъпва моментът, когато разстоянието се скъсява: намираш се над точката, само на милиметър си от нея — и тогава злото, което си оставил там, протяга ръка и те застига. И тогава разбираш, че това не е никаква спирала, а стегната пружина. Пружината на капана, в който сам си влязъл. Той уби Лена, но дойде Олеся и уби него. След трийсет години мъртвата Лена Шляхтина му го върна. Всичко се връща…
… А това момче, което седи до кревата му, задава ли, задава своите въпроси и Ситников разбира, че отговорите всъщност не са му крайно необходими. Той и без това знае всичко. Е, почти всичко. Защо трябва да крие сега? Какво значение има?
— Вие добре сте познавали характера на Лев Александрович Аргунов, разбирали сте, че щом той вече веднъж е повярвал, че е извършил престъпление, ще повярва отново. Искали сте той да изгуби почва под краката си, да започне да нервничи, да губи контрол над себе си, да престане да разсъждава трезво, да стане като восък в ръцете ви, послушен. И когато рейдърите нападнат фирмата му, да дотича при вас за помощ и да постъпи така, както вие го посъветвате. Та нали той винаги се е вслушвал в съветите ви, Вячеслав Антонович? Вие сте го посъветвали да прехвърли активите във фирмата на сина ви и той е постъпил именно така. А какво е трябвало да се случи после? Вие сте искали парите да останат у Григорий, обаче сте имали уговорка да ги върнете. Е, какво трябваше да се случи? Било е нужно Аргунов да излезе от играта, нали?
— Да — тихо произнесе Ситников.
— По какъв начин? Нима сте смятали да убиете и него? Не, едва ли. — Сякаш разговаряйки сам със себе си, гостенинът бавно поклати глава. — Това е твърде опасно. Защото за никого не е тайна, че парите на Аргунов са се озовали у вашия син, и щяха да заподозрат преди всичко вас. Смятали сте да докарате Лев Александрович до самоубийство. Самоубийството е нещо безопасно за вас, вече два пъти сте го инсценирали, имате опит. Щяхте да продължавате да тормозите Аргунов с подхвърлени улики, докато той окончателно си изгуби ума, а после… Той сам щеше да направи каквото ви е нужно. Ако ли пък не, щяхте да му помогнете.