А вие между другото решавате и своя собствена задача — в лицето на Забелин премахвате човек, който знае по какъв начин преди много години сте уреждали живота си. За какво са ви свидетели на вашите користни постъпки? Да, Забелин дълги години е мълчал, дори не е търсил среща с вас, но кой знае… Хората са непредсказуеми. Някога, много отдавна, сте имали обща тайна с Лена Шляхтина, после сте съобразили, че съучастието е нож с две остриета, и сте решили проблема. Със Забелин е станало същото — вие сте били съучастници, правели сте всичко заедно: търсели сте информация, фалшифицирали сте улики, разработвали сте сценарии и сте ги претворявали в живота, но сега изведнъж сте се сетили, че вашият стар приятел може да се превърне в източник на опасност за вас. Той може да заговори… Та значи за Даря. Вие сте й се обадили, представили сте се като човек, заинтересован от поглъщане на предприятие, разположено в района на Волоколамск, и сте й предложили да отидете да видите на място фронта на бъдещите действия. Избрали сте момент, когато партньорът на Даря — Дмитрий Найдьонов, е бил извън Москва за няколко дни, защото инак би съществувал риск с вас да тръгне той, а не тя. Не сте били сигурен, че ще се справите с младия силен мъж. По-нататък всичко е било просто. Спирате край гората, предложение да се отдалечите „мъжете наляво“, „жените — надясно“, изстрел. Приблизително така ли беше?
Ситников се усмихва.
— Имате въображение… Не, предложих й да слезем да подишаме чист въздух, че ми се вие свят. Съдова недостатъчност.
— И този вариант си го бива. Сега за Забелин. Как успяхте да уредите срещата си с него така, че той да не успее да каже на никого за нея? Следяхте ли го?
— Разбира се. Той изпрати жена си в Англия, при дъщеря им, и се зае да натъкми гнезденцето за срещи. Именно тогава го пипнах. Уж случайно го срещнах на улицата и му предложих „да поседим, да си припомним младите години“. Къде другаде можеше да ме заведе, след като стояхме пред сградата, където току-що бе наел апартамент?
— Сложна комбинация.
— Сложна е. Но аз я осъществих добре.
— Гордеете ли се със себе си?
В гласа на гостенина на Ситников се долавя насмешка, но той не се ядосва. Защо да се ядосва? Какъв е смисълът? Вече нищо няма значение.
— Може да се каже, че съм доволен. Добре си свърших работата. Разработих план и го изпълних.
— И за двете убийства сте използвали свой пистолет. Защо не се освободихте от него? Смятали сте да го подхвърлите на Аргунов, ако усилията ви да го подлудите се окажат недостатъчни, така ли?
— Естествено. Но това едва ли щеше да бъде нужно. Льовка е лигльо, той и бездруго нямаше да издържи.
— Вие сте можели да успеете във всичко — замислено изрече посетителят. — Вече почти сте били успели. Аз видях Лев Александрович, той наистина беше на ръба на самоубийството. Но се намеси снаха ви и развали всичко. Защо? Какво се случи?
— Мисля, че още в началото се разбрахме…
— Извинете.
Гостенинът си тръгва и Ситников се взира с немигащи очи в затворилата се след него врата. Протяга ръка, за да натисне копчето за повикване на медицинската сестра и да я помоли да извика Гриша или Олеся, но се отказва. Защо е нужно? Какво ще им каже? И какво ще му кажат те? Ще го попитат как се чувства, ще предложат да му обелят портокал… Глупаво. Няма нужда. За какво му е портокал? Как ще му помогне той? И без това ще трябва съвсем скоро да си тръгва.
Имаше един период, когато Ситников, неволно дочул присъдата на лекарите, недоумяваше: но как така? Защо трябва да умира? Той не искаше да се прощава с живота, искаше още да поживее, да отиде през лятото на Лазурния бряг, както бе планувал, а през зимата на Алпите, искаше да прочете много книги, купени и поставени на рафта в очакване на свободно време, искаше да спи с жени, да ходи в хубави ресторанти. И какво, сега всичко това няма да го има? Той няма да може да получава повече обичайните радости? Не, не искаше да се примири с това, молеше съдбата поне за още една година… добре, за половин, за един месец… После дойде отговорът, малко странен на пръв поглед: а защо? За да изпита още едно удоволствие? Още веднъж да поплува в океана? Да се спусне по стръмния склон? Да прегърне красива млада жена? Какво значение има дали ще изпита това удоволствие или не. Все едно — ПОСЛЕ няма да има нищо, ТАМ няма да има абсолютно никакво значение колко удоволствия е успял да изпита, докато е бил ТУК. Една радост повече или по-малко — резултатът е един. Сякаш, ако успее да прочете всички книги, които е купил, ТАМ ще му бъде по-леко. Не, няма. ТАМ няма да има изобщо НИЩО. ТАМ ще бъде НИКАК.