— Но не, така не може — съпротивляваше се момичето на име Алочка. — Това са мисли на Мая Виталевна, тя е вложила в тях душата си.
— Глупаво момиче си ти — ядосано отговори вуйчо Жора. — Младо и глупаво. Какво духовно търсене може да има у хлапаци под двайсет и пет? Какво разбират те от живота? Какво свястно могат да напишат? Е, ще съчинят някое сюжетче и ще скалъпят романче или пък ще си въобразят, че са авангардисти, и ще надраскат да се чудиш просто какво — нито смисъл, нито стил. Ти мене слушай, аз съм живял дълго, прочел съм хиляди ръкописи, разбирам от тези неща. В номинацията за литература на духовното търсене с този ръкопис няма да имаш конкуренция. Никой от младите не може да напише нещо такова. А после, когато издадеш първата си книга, можеш да си пишеш романчета, колкото ти душа иска. Вече ще са те признали за най-добрата и всичко ще ти прощават. И ще те печатат, каквото и да напишеш. Защото вече ще си име. Разбра ли? Вземай по-бързо, докато не те е видяла Маечка. Вземай бе, глупаво момиче!
— Но тя ще научи!
— Е, и какво като научи? Ами нека да научи. Така й се пада.
— Да, но ако после каже на всички?
— Нека да каже! Няма да може да го докаже. Няма чернови, няма бележки, днес всички са учени, работят на компютри, съвсем са отвикнали да пишат с писалка, а компютърът какво е? Натиснеш едно копче и изтриваш всичко, никакви следи. Ето виж…
Гласът замлъкна за няколко минути и аз разбрах, че вуйчо Жора се занимава нещо с модерната техника. Кога ли бе успял да я усвои?
— Знам всички файлове на Маечка, не се съмнявай. Когато не е вкъщи, разглеждам всичко, всичко чета, проверявам всички листове на бюрото. Че как иначе? Наоколо е пълно с крадци, отпуснеш ли се само за минутка, изгубиш ли бдителността си — за нула време ще те метнат. Човек си живее най-спокойно, мисли си, че има апартамент, пари в книжка, а после научава, че вече е подписал договор, според който подарява всичко или го оставя като наследство на еди-кого си. А, не, мен така не могат да ме избудалкат! Прочитам всяко листче в бюрото на Маечка, та после да няма изненади. И в компютъра проверявам всеки файл. Ето, намерих го. Ето виж, момиче: ето го ръкописа, в папчицата е, разпечатан, а ето ги и всички файлове. Вземаме значи чистичка дискетка и преписваме, ти после вкъщи ще си го прехвърлиш в твоя компютър. Ето, поставяме… и готово. Дръж. Ето, аз пак кликвам, пак кликвам — и няма нищо.
— Георгий Степанович! Ама какво правите? — отчаяно възкликна момичето. — Та вие унищожихте всичко!
— И правилно постъпих — удовлетворено отговори вуйчо Жора. — Каквото трябва, това унищожих. А каквото не трябваше да се унищожи — ще го получиш ти. Вземай, вземай, момиче, не се притеснявай. Инак няма никаква полза от нищо. Страната е пълна с крадци, с мошеници, корупция колкото щеш, и ти просто така няма да пробиеш, трябва ти убийствен снаряд, такъв, на какъвто младите не са способни. Тепърва ще има да ми благодариш.
— Господи, какво ще стане сега? — смотолеви Алочка. — Ами ако някой научи? Защото на Мая Виталевна ще повярват всички, ако тя каже, че това е нейният ръкопис. Ще избухне скандал, ще ме изгонят от института.
Предаде се. Горкото момиче не устоя пред змея изкусител. Жалко. Аз до последно се надявах, че тя няма да вземе ръкописа. Обаче не, взе го.
— Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.
— От къде може да знаете?
— Знам. Познавам и кътните зъби на Маечка. И живота й познавам. Нищо няма да ти се случи.
— Но нали тя ми преподава… Аз съм в нейния творчески семинар, как ще я гледам в очите?
— Ще я гледаш. Както трябва, така ще я гледаш. Нищо няма да ти стори.
— Защо?
— Защото. Хайде вземай папката, дискетата и ги прибирай в чантата си.
Истомина най-сетне приключи своя труден разговор и излезе от кухнята с телефонната слушалка в ръка.
— Вие какво, Игор? — учуди се тя, когато се натъкна на мен. — Защо сте тук?