— Не, не е така. Мисля, че мама трябва да знае, но имам нужда да поговоря за това първо с теб. Разбираш ли?
— Естествено. Макар и да е твърде загадъчно. Добре, сине, ще се видим след два часа.
Андрей никога не бе обичал петербургското влажно и пронизващо костите време между сезоните, но днес дори не забелязваше влажния лепкав вятър, нито ситния дъжд. Крачеше бавно по крайбрежната на Нева към едно заведение, за което знаеше, че отваря в осем сутринта и където правеха хубаво кафе, и се опитваше да обмисли предстоящия разговор с Костя. Как да му разкаже? Върху какво да постави акцентите? Всичко зависи от това какъв резултат иска да получи. „Но всъщност какво искаш ти, Андрей Константинович? — запита се той. — Може би искаш Костя да те разубеди, да ти каже, че това са пълни глупости, че това не може да бъде, защото не е възможно, че старият лекар от провинциалната психиатрична болница е абсолютен глупак и няма никакъв смисъл да разравяш миналото, а пък да травматизираш майка си — в никакъв случай? Така ли? Това ли искаш? Или искаш той да потвърди правотата на Юркунс, да добави към думите му собствени аргументи и да те убеди, че трябва непременно да се постараеш да си изясниш какво всъщност се е случило с Олег Петрович Личко, твоя биологичен баща? Искаш Костя само да те подкрепи в решението ти, което всъщност вече си взел? Или още не си взел решение и искаш Костя да ти помогне да го вземеш? Изясни се най-сетне, опитай се да бъдеш честен със самия себе си“.
Увлечен във вътрешния си монолог, Андрей не забелязваше как времето лети и едва не закъсня за срещата с Константин Викторович. Мусатов-старши вече го чакаше, седнал в паркираната близо до входа на факултетското здание бяла хонда.
— Е, добре ли закуси? — попита той, когато Андрей се качи в колата.
— Пих само кафе, вярно, три чаши. Защо?
— Тогава да отидем да обядваме някъде. Хем ще си поприказваме. Или предпочиташ първо да поговорим?
— Хайде първо да поговорим — решително каза Андрей.
Той подробно, без да изпуска нито една дреболия, разказа цялата епопея, свързана с търсенето на смъртния акт на Личко. И за пътуването си до Черемисино, и за разговора със съпрузите Перхурови, и за срещата с доктор Юркунс. Разказа и за своите колебания, за яда, който го бе обземал много често, докато бе слушал Лев Яковлевич, за объркването си, за онова, което му се бе видяло убедително в думите на стария психиатър, и за онова, в което се бе усъмнил. С една дума, разказа всичко, като внимателно подбираше изразите и се стараеше нищо да не изопачи и да не постави излишен акцент върху нещо.
Константин Викторович слушаше внимателно, нито веднъж не прекъсна Андрей, а после дълго мълча.
— Какъв съвет ти трябва? — попита най-сетне той. — Дали да кажеш на майка си? Или да се занимаваш ли с това изобщо?
— И едното, и другото. Но най-вече за мама, разбира се. Аз не мога да реша нужно ли е тя да знае за това или не.
— А самият ти как мислиш?
— Мисля, че не, не бива — твърдо заяви Андрей.
— Аргументи? — кратко попита Мусатов-старши.
— Разбираш ли, Костя, помислих си, че… С една дума, виж какво се получава: ако този Личко наистина не е бил виновен, а мама веднага е повярвала във вината му и се е отрекла от него и дори от родителите му, отрекла се е от целия си живот с него, зачеркнала го е не само от своя, но и от моя живот, тогава излиза, че го е предала. Вместо да не повярва във вината му и да търси истината, тя го е изоставила на произвола на съдбата. Докато смята, че Личко наистина е маниак убиец, тя се чувства права, а ако разбере, че всичко е било различно, как ще се почувства? Като предателка, която е изоставила близък човек в нещастието му?
— Разбрах доводите ти — кимна Константин Викторович. — Те са разумни. Но има и друга страна на медала и аз бих искал да я погледнеш. Както знаеш, хората, кой знае защо, никак не обичат да мамят доверието им. Просто ние, човеците, имаме такава странна особеност. Много болезнено реагираме на ситуации, в които човек, когото си представяме по определен начин, изведнъж се оказва съвсем различен. В такива случаи се чувстваме измамени. Най-често преставаме да общуваме с този човек, ако можем, разбира се, но чувството, че сме измамени, се оказва твърде болезнено и ни измъчва още дълги години. Знаеш ли защо? Когато един човек се оказва не такъв, какъвто сме си го представяли, ние можем колкото си искаме да говорим на глас, че той е измамил нашето доверие, но дълбоко в душата си — във въпросното подсъзнание, за което ти е говорил старият лекар — ние си повтаряме глупакът съм аз, не го разпознах, не го разгадах, аз съм слепец, слепец, аз съм идиот, аз нищо не разбирам от хора. Всъщност ние обвиняваме себе си, смятаме себе си за глупави и това ни е ужасно неприятно. Самообвинението и мислите за собствените ни недостатъци са едни от най-пагубните от гледна точка на душевното равновесие и дори — ако щеш, за психическото ни здраве. А сега си представи как в продължение на почти трийсет години се е чувствала майка ти, мислейки, че не е разпознала намиращия се редом с нея психически болен жесток детеубиец и насилник, не го е проумяла, нищо не е разбрала за него.