Законът позволявал в случай на привличане на човек под отговорност за тежко престъпление разводът с него да се оформи дори без неговото съгласие и явяване в съда. Наличието на малолетни деца в подобен случай не било пречка за развода. Ксения веднага се развела с Олег, заменила московското си жилище с жилище в Ленинград и заминала там, където никой не знаел позорната история на съпруга й. Зачеркнала Олег Личко от живота си, на никого не говорела нищо за него, на въпросите за бащата на детето отговаряла уклончиво; където било възможно, не говорела за брака си и се измъквала с думите „самотна майка“, а там, където трябвало да показва акта за раждане на сина си — Андрей, накратко обяснявала нещо за несполучлив и затова бързо разпаднал се брак. В акта за раждане ясно било написано: баща — Олег Петрович Личко, майка — Ксения Георгиевна Личко, така че не би могла да се прикрие с греховно раждане без съпруг. Преди да запише сина си на училище, Ксения много удобно „изгубила“ акта, заминала за Москва да вземе копие, показала документа за смененото си име и получила нов акт, в който в графата „баща“ стояла многозначителна чертичка, а майката и детето фигурирали вече като Кожухови. Разбира се, за целта тя трябвало да помоли за услуга бившите колеги на мъжа си — убиеца, в противен случай не би могла да получи толкова лесно новия документ с другите фамилни имена. Бившите колеги разбирали чувствата й, проявили приятелско съчувствие и помогнали. Историята на маниака убиец Олег Личко дълги години останала семейна тайна, известна на все по-малък и по-малък брой хора: Ксения рано загубила родителите си — майка й починала, когато Андрюша бил на седем години, а една година след нея си отишъл и баща й. С родителите на Олег тя не поддържала отношения, не им пишела и не им се обаждала по телефона, а и самите те не я търсели, явно разбирали, че не бива да го правят, и не настоявали да виждат внука си. Ксения не скрила истината от втория си съпруг, но на него можела спокойно да разчита.
И ето че сега историята изплува благодарение на нелепа и непредвидена случайност — както винаги стават тези неща. Ксения не бе посмяла да унищожи свидетелството за развода — все пак беше официален държавен документ, знае ли човек. Но й се струваше, че го е скрила на напълно сигурно място! Не бе посмяла и да го даде за съхранение никому — нали това би означавало да посвети още някого в своята тайна. А за банкови сейфове в онези времена в нашата страна никой дори не беше чувал.
— Значи съм син на ненормален убиец? — с треперещ глас попита Андрей.
— Сине, не бива да мислиш така — побърза да го успокои Ксения Георгиевна. — Ти си мой син, наш син, аз те родих, а Костя ми помагаше да те отглеждам и възпитавам.
— А това предава ли се по наследство? — упорито продължи той.
— Ти си абсолютно нормален — твърдо заяви Константин, — можеш да ми повярваш, аз разбирам от тези неща. През всичките години ние с майка ти наблюдавахме развитието ти, твоя характер и темперамент. Казвам ти като професионалист: ти си абсолютно здрав психически, не проявяваш ни най-малки признаци на каквито и да било отклонения.
Константин говореше много уверено и Андрей веднага се успокои. Все пак Костя беше психолог, кандидат на науките, а и майка му беше педагог с дълъг стаж. На тях можеше да вярва.
Ударът обаче се оказа по-силен, отколкото им се стори в първия момент. Едно е изобщо да не познаваш баща си и да мислиш, че той е бил просто лекомислен и безотговорен тип, и съвсем друго — да знаеш, че е психически болен убиец. Позорно. Отвратително. И малко страшно.
Но в случая помогна местенето. Грижи, тичане насам-натам, денкове с дрехи, кашони с книги, въжета, които ту се късат, ту свършват, ту някъде изчезват; съдове, които трябва да се опаковат така, че да не се счупят, тоест всяка чиния, всяка порцеланова и стъклена чашка да се увие във вестник; хамали, които не пристигат навреме и изнасят мебелите толкова небрежно, че току-виж ги повредили, одраскали, разкривили; чанта с вещи от първа необходимост: тоалетни принадлежности, пантофи и бельо, поставена най-отгоре, за да не я търсят, а когато изчезне някъде, е невъзможно да се намери… А после всичко опаковано да се разопакова, всичко завързано да се развърже, всичко увито във вестник да се развие и на всяко нещо да се намери място, и да се постараеш да не забравиш къде е това място, защото сега шкафовете са други и поставени на различни места от преди, защото апартаментът сега е по-голям и мебелите в него са повече. Ако не беше местенето, не се знае как седемнайсетгодишният юноша би преодолял своя срам, отвращение и страх.