„Същият късмет, друг ден“ — казва си, но днес го очаква доста по-различен късмет.
В този миг иззвънява телефонът и Джоунси грабва слушалката, изпълнен е с оптимистично предчувствие: обажда се онзи Дефюниак, за да отмени консултацията в единайсет часа. „Сигурно е доловил какво става“ — предполага той и съществува голяма вероятност да е прав. Обикновено именно студентите искат среща с преподавателя. Ако хлапето се усети, че всъщност преподавателят иска среща… е, не е нужно човек да е астроинженер, за да се досети, както се казва.
— Добър ден, Джоунси на телефона.
— Здрасти, Джоунси, как върви животът?
Разпознава този глас навсякъде.
— Хенри! Ей! Страхотно! Животът е прекрасен!
Всъщност животът не е толкова прекрасен, особено при перспективата Дефюниак да му се натресе след четвърт час, но все пак всичко е относително, нали? В сравнение с това къде ще се намира след дванайсет часа, прикачен към какви ли не писукащи машини, с една току-що завършена и три предстоящи операции, направо вдига шум, както се казва.
— Радвам се да го чуя.
Джоунси може би чува тъгата в гласа на Хенри, но по-скоро я долавя.
— Хенри, какво има?
Мълчание. Джоунси тъкмо се кани да повтори въпроса, но Хенри отговаря:
— Вчера почина мой пациент. Случайно видях некролога във вестника. Казваше се Бари Нюман. — Едносекундно мълчание. — Беше от лежащите.
Джоунси не разбира какво означава това, но неговият стар приятел страда. Това е сигурно.
— Самоуби ли се?
— Не е идвал от три години. Наплаших го. Обзе ме… едно от онези настроения. Нали се сещаш за какво говоря?
Джоунси май се досеща:
— Дирята ли имаш предвид?
Хенри въздъхва. Но май съжалява. Въздишката издава по-скоро облекчение.
— Н-да. Малко го постреснах. И той избяга, сякаш му пламна задникът.
— Това не означава, че ти си виновен за инфаркта.
— Може би си прав. Но май не е точно така. — Мълчи, после допълва с едва доловима отсянка на шеговитост в гласа: — Това не е ли стих от песен на Джим Крос? Добре ли си, Джоунси?
— Кой, аз ли? Да, бе. Защо питаш?
— И аз не знам. Само дето… откакто отворих вестника и видях снимката на Бари на страницата с некролозите, все ти си ми в главата. Пази се, хей!
В костите му (голяма част от които не след дълго ще бъдат изпотрошени) се прокрадва хлад.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Не знам. Може би нищо. Просто…
— Виждаш ли Дирята? — Обхваща го тревога. Завърта се на стола и поглежда през прозореца към плахото пролетно слънце. Хрумва му, че онзи Дефюниак сигурно е с психични отклонения и носи пистолет („Стегнал е патлака“ — както се казва в криминалетата, които Джоунси чете през свободното си време), а Хенри някак си го е почувствал.
— Не знам. Най-вероятно пренасям върху теб реакцията, предизвикана от снимката на Бари на страницата на мъртъвците. Но все пак се пази през следващите няколко дни, чу ли?
— Ами… добре. Щом казваш.
— А, така.
— Добре ли си?
— Всичко е наред.
Но Джоунси няма усещането, че с Хенри всичко е наред. Тъкмо се кани да каже още нещо, когато някой се прокашля зад гърба му и той си дава сметка, че може би онзи Дефюниак вече е тук.
— Е, радвам се да го чуя — обръща той и се завърта на стола. Да, на прага е студентът, но въобще не изглежда опасен: най-нормално хлапе, с плътно пухено яке, с което сигурно му е топличко днес; на вид кльощаво и недохранено, има обица на ухото и пънкарска прическа, която стърчи над тревожните му очи. — Хенри, имам час. Ще ти звънна после…
— Не, няма нужда. Наистина.
— Сигурен ли си?
— Да. Честна дума. Имаш ли половин минута?
— Разбира се. — Дефюниак кима. Но продължава да стърчи, докато Джоунси му прави знак да седне на единствения стол в стаичката в съседство с неговия кабинет, която не е претъпкана с книги. Дефюниак неохотно влиза там. — Давай — казва Джоунси в слушалката.
— Мисля, че трябва да отскочим до Дери. Съвсем за малко, само двамата с теб. Да навестим нашия стар приятел.
— Искаш да кажеш?… — Но не му се иска да изрича името — такова бебешко име — в присъствието на непознат човек.
Не се и налага — Хенри го казва вместо него. Едно време бяха четирима, после за малко станаха петима, а накрая отново останаха четирима. Но петият всъщност никога не ги е напускал. Хенри изрича името му — името на момчето, което по силата на някаква магия продължава да е момче. Тревогата, която Хенри изпитва за него, е по-осезаема и му е по-лесно да я изрази. Нищо конкретно, обяснява на Джоунси, просто има усещането, че техният стар приятел може би има нужда да го посетят.