— Говори ли с майка му?
— Мисля, че май ще бъде по-добре просто да… нали се сещаш, да се отбием там. Какво ще правиш тази събота и неделя? Или следващата?
Няма нужда да поглежда бележника си. Уикендът започва вдругиден. В събота следобед е на празненство на катедрата, но лесно може да се измъкне.
— И през двата дни ми е удобно. Какво ще кажеш за събота в десет?
— Щом смяташ, че трябва да се видим с… — Джоунси се поколебава — … Дъглас, значи сигурно трябва. Откога не сме били… там.
— Твоят студент дойде, така ли?
— А-ха.
— Добре. Ще те чакам в събота в десет. Може да идем със скаута. Да го пораздвижим. Какво ще кажеш?
— Страхотно.
Хенри се засмива:
— Карла още ли ти приготвя обяд, Джоунси?
— Още — отвръща приятелят му и плъзва поглед към чантата си.
— Какво е менюто за днес? Риба тон ли?
— Яйчена салата.
— Мм-ммм. Добре, изчезвам. СКДД, нали така?
— СКДД — потвърждава Джоунси. Не може пред свой студент да нарече по име едновремешния им приятел, но в СКДД няма нищо лошо. — Ще ти се обадя п…
— И да се пазиш. Чуваш ли? — Чува как Хенри натъртва последната фраза и малко го дострашава. Но преди да отговори (а и какво ли толкова би могъл да каже в присъствието на Дефюниак в съседната стая), Хенри прекъсва връзката.
За миг Джоунси замислено се втренчва в апарата, после поставя слушалката на вилката. Прелиства следващата страница на настолния календар, задрасква съботния ангажимент „На питие у декана Джейкъбсън“ и на негово място записва: „Да се извиня; в Дери с Хенри на гости на Д.“ Но няма да спази уговорката. В събота изобщо няма да му е до Дери и старите му приятели.
Поема си дълбоко въздух и насочва вниманието си към студента, дошъл на консултация в единайсет часа, с когото има проблеми. Хлапето притеснително се върти на стола. Джоунси подозира, че си дава съвсем ясна сметка защо е повикан тук.
— И така, господин Дефюниак, разбрах от досието ви, че сте от щата Мейн.
— Н-да, от Пийтфийлд. Аз…
— Освен това следвате със стипендия и досега сте имали високи оценки.
Забелязва, че хлапето не е само разтревожено, а всеки момент ще избухне в сълзи. То е на ръба на сълзите. Боже мили, каква трудна работа. Никога не му се е налагало да обвини студент в преписване, но може би няма да му е за последен път. Моли се единствено да не се случва често. Защото е много трудно, или както казва бобъра — пълна шибания.
— Господин Дефюниак… Дейвид… знаете ли какво става със стипендията, ако хванат студент да преписва? Например на контролно за текуща оценка.
Момчето подскача, сякаш под стола има скит шегобиец, който му е пуснал нисковолтажен ток в кльощавия задник. Устните му треперят и, о, ужас!, по небръснатата му страна се търкулва първата сълза.
— Ще ви кажа какво се случва — стипендията изчезва яко дим, пуф!
— Аз… аз…
На бюрото на Джоунси има папка. Той я отваря и изважда писмената работа за текуща оценка по европейска история — една от онези чудовищни измислици с избор на верния отговор, на който катедрата — с цялото си скудоуми — много държи. Тази работа е означена с името ДЕЙВИД ДЕФЮНИАК, изписано с големи черни букви.
— Прегледах курсовата ви работа, Дейвид, прочетох и работата ви върху ранния феодализъм във Франция, дори прегледах черновата. Резултатите ви не са блестящи, но се справяте добре. А и ми е пределно ясно, че идвате при мен по задължение — моят предмет не ви е любим, нали?
Дефюниак безмълвно клати глава. Сълзите се стичат по страните му под лъчите на измамното мартенско слънце.
В ъгъла на бюрото има кутия хартиени кърпички и Джоунси я подхвърля на момчето, което я улавя с лекота, въпреки състоянието си. Добри рефлекси. На деветнайсет години човек е съшит с яки и стегнати конци и всичка връзки са здрави и стабилни.
„Но само почакайте няколко години, господин Дефюниак — мислено отбелязва Джоунси. — Аз съм едва на трийсет и седем и връзките вече се разхлабват.“
— Може би заслужавате още една възможност — казва.
Без да бърза, смачква на топка писмената работа — подозрително блестящо писане, достойно за шест плюс.
— Може би в деня на контролното сте били болен и въобще не сте се явили.
— Болен бях — енергично потвърждава Дефюниак. — Мисля, че от грип.
— В такъв случай може би трябва да ви възложа писмено задание вместо теста, на който бяха подложени колегите ви. Като компенсация за пропуснатото контролно. Имате ли желание?
— Н-да — отвръща хлапето, бършейки сълзите си с кърпички, смачкани на топка. Слава Богу, че не започна да се заяжда, да настоява, че измамата не може да се докаже, няма как да се докаже, как ще представи работата си в Комитета за защита на интересите на студентите и ще организира протест, и т.н. вместо това плаче, което кара Джоунси да се чувства неловко, но може би е добър знак… на повечето деветнайсетгодишни младежи не им е останала и капчица съвест. Дефюниак почти си е признал, което показва, че може би от него ще излезе достоен човек. — Да, би било чудесно.