Курц любопитно изгледа обляното в пот, изпито лице на Арчи Пърлмътър. Нима това е същият онзи безличен тесногръд бюрократ, който не се разделяше с куфарчето и бележника си, с вечно зализаната си коса, разделена на прав като бръснач път отляво? Онзи, който за нищо на света не можеше да се отучи да нарича командира си „сър“? Това не бе вече онзи човек. Макар и изпито, лицето на Пърли сякаш грееше с нова светлина. „Превръща се в майка Джоуд55“ — рече си Курц и едва не се изхили.
— Шефе, още съм жаден. — Пърли впи изпълнен с копнеж поглед в бутилката с пепси и пусна поредната ужасна пръдня. Тромпетът на майка Джоуд в пъкъла — помисли си Курц и този път наистина се изхили. Фреди изруга, но вместо одевешната крайна погнуса, примиреният му тон издаваше едва ли не отегчение.
— Това си е моята бутилка, мъжки. И аз съм доста ожаднял.
Пълмътър понечи да заговори, но потръпна от нов пристъп на болка. Отново пръдна, но този път по-тихо — вместо гръмовният тромпетен призив изпусна тъничко пищене, сякаш немузикален малчуган надува пиколо. Присви очи, изражението му стана лукаво.
— Дай ми една глътка и ще ти кажа нещо ново. — Замълча, сетне добави: — Което непременно трябва да узнаеш.
Курц размисли. Дъждът биеше през счупеното стъкло и мокреше пътниците. Досадна работа, ръкавът му вече бе подгизнал, но ще трябва да се примири. Пък и кой е виновен в крайна сметка?
— Ти си виновен — отбеляза Пърли и Курц подскочи. Тая телепатия бе доста стряскаща. Тъкмо си кажеш, че вече си свикнал, и на бърза ръка се уверяваш в противното. — Ти си виновен. Тъй че ми дай да пия. Шефе.
— Внимавай какви ги дрънкаш, страхопъзльо — избоботи Фреди.
— Кажи ми и ще получиш остатъка. — Курц размаха бутилката пред измъчения поглед на Пърлмътър. В този жест се съдържаше немалко доза самоирония. Навремето командваше военни части, които променяха геополитическия облик на цели региони. А сега разполагаше само с двама мъже и бутилка пепси. Какво падение! Гордостта го бе погубила, слава на Бога. Горд бе като Сатаната, а ако това е грях, човек трудно се отказва от него. Гордостта е коланът, който връзва гащите ти, дори когато останеш без тях.
— Обещаваш ли? — Пърли изплези обраслия си с червени власинки език и облиза напуканите си устни.
— Да пукна, ако лъжа — тържествено се закле Курц. — Мамка му, мъжки, можеш да ми прочетеш мислите, ако се съмняваш.
Пърли недоверчиво се втренчи в него, а Курц изпита усещането, че зловещите му пръсти се протягат и бъркат в мозъка му (червеното бе поникнало дори под ноктите му). Усещането бе ужасяващо, но той стоически го понесе.
Арчи явно му повярва и кимна.
— Вече чувам по-ясно — обяви той, после сниши глас и ужасено заобяснява: — То ме изяжда. Яде ми червата. Чувствам как ме гризе.
Курц го потупа по рамото. Тъкмо отминаха табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАСАЧУЗЕТС“.
— Ще се погрижа за теб, мъжки, нали ти обещах? Междувременно ми кажи какво чуваш.
— Господин Сив ще спре. Гладен е.
Курц още по-силно го стисна, вкопчвайки в рамото му железни пръсти, силни като орлови нокти.
— Къде?
— Недалеч от мястото, накъдето се е запътил. В един магазин. — За ужас на Курц Арчи затананика с детски гласец: — Най-добрата стръв, кой е пръв? Най-добрата стръв, кой е пръв? — После заговори по-спокойно: — Джоунси знае, че Хенри, Оуен и Дудитс идват. Затова накара Сивия да спре.
Съзирайки възможността Оуен да хване Джоунси/господин Сив, Курц бе обзет от паника.
— Арчи, слушай ме внимателно.
— Жаден съм — простена в отговор Пърлмътър. — Жаден съм, проклетнико!
Курц отново разклати бутилката с газираното питие пред очите му, но когато младокът посегна да я сграбчи, го плесна през пръстите.
— Хенри, Оуен и Дуд-Дутс знаят ли, че Джоунси и господин Сив са спрели?
— Ду-дитс, изкуфял дъртак такъв! — изфуча Пърли, застена от болка и запритиска корема си, който отново започна да се надига. — Дитс, дитс Ду-дитс! Да, знаят! Дудитс помогна! Двамата с Джоунси накараха Сивия да огладнее!
— Това хич не ми харесва — отсече Фреди.
„Питаш ли ме?“ — помисли си Курц.
— Моля ти се, шефе. Толкова съм жаден — настояваше Пърли.
Курц му подаде бутилката и проследи с развеселен поглед как младокът я пресуши до дъно.
— Стигнахме шосе № 495, шефе — съобщи Фреди. — Какво да правя?
55
Героиня от романа на Джон Стайнбек (1902–1968) „Гроздовете на гнева“ (1939 г.). — Б.пр.