— Давий. После се отклоняваш по шосе № 90 на запад. — Арчи се оригна доста шумно, но слава Богу, не се разсмърдя. — То иска още пепси. Захарта му харесва. И кофеинът.
Той се замисли. Оуен знае, че жертвата е спряла, поне за известно време. Двамата с Хенри ще се юрнат да го догонят, стараейки се максимално да наваксат деветдесетминутното си закъснение. Следователно и тяхната групичка трябва да даде газ.
Ако на пътя им се изпречат ченгета, за жалост ще се наложи да ги очистят. Във всеки случай преследването вървеше към своя край.
— Фреди!
— Кажи, шефе.
— Газ до дупка. Вземи й здравето на тая машинка, Бог да те поживи. Вземи й здравето.
Фреди Джонсън изпълни заповедта.
20
Тук нямаше хамбар, ограда за добитък, а вместо надпис „ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ“ на витрината бе окачена снимка на водохранилището Куобин — но инак магазинчето бе пълно копие на супермаркета но Гослин: същата порутена мазилка, същият потъмнял дървен покрив с цвят на кал, същото прегърбено коминче, същата ръждясала бензинова колонка. На нея бе подпряна табела с друг надпис: „БЕНЗИН НЯМА! АРАБИТЕ СА ВИНОВНИ“.
В онзи ранен ноемврийски следобед в магазинчето нямаше никого освен собственика на име Дийк Маккаскъл. Като всички останали той цяла сутрин вися пред телевизора. След репортажите (през цялото време въртяха едни и същи кадри, а тъй като онази част от района бе отцепена, не показваха нищо интересно освен пехотна, военноморска и военновъздушна бойна техника) излъчваха речта на президента. Дийк наричаше президента Оки-Скапаноки, защото го избраха по много скапан начин — онези на юг не знаят ли да броят, да ги вземат дяволите?! Дийк обаче не бе упражнявал правото си на глас от времето на Джипъра (това се казва президент!), освен това мразеше Оки-Скапаноки и го смяташе за мазно, лъжливо копеле с големи зъби (жена му обаче беше готина), а обръщението към нацията в 11:00 ч. бе както обикновено пълна лъжа и измама. Дийк не повярва и дума от онова, което чу. Ако питат него, сигурно нещо ги баламосват и цялата работа е специално нагласена да сплаши американския данъкоплатец, за да поразвърже кесията за военния сектор. Научно е доказано, че в космоса други разумни същества няма. Единствените чуждоземни в Америка (с изключение на самия Скапаноки, разбира се) бяха циганите, които масово прииждаха от Мексико. Но хората бяха подплашени, и затова не мърдаха от къщите и гледаха телевизия. По някое време ще започнат да идват за бира или вино, но засега в магазина бе истинско мъртвило.
Дийк бе изключил телевизора още преди половин час — всичко си има граници, за Бога — и когато камбанката на входа издрънча, тъкмо разлистваше едно списание от лавицата за печатни издания в дъното на магазина, означена с надпи: „Над 21 години или чупка“. Конкретното издание се наричаше „Екземпляри с окуляри“, което напълно отговаряше на действителността, тъй като фотографираните жени до една бяха с очила. Но не носеха нищо друго освен очила.
Вдигна поглед към новодошлия с намерението да го посрещне с някоя тривиалност от сорта та „Как я карате“, „Стана хлъзгаво, а?“, но размисли. Почувства се невероятно неловко и изведнъж бе обзет от ясната увереност, че ще бъде ограбен… и ще отърве много лесно, ако мине само с грабеж. Държеше магазина от двайсет години, но никога не го бяха ограбвали; ако някой е готов да рискува да го приберат в затвора за няколко долара, надали си струва да си опитва късмета точно тук — наоколо има цял куп други места, където ще докопа доста повече пари.
Дийк преглътна. Често си казваше: „Няма кой да ме нападне освен някой маниак“ — но може би този е именно такъв, тъкмо е очистил семейството си и е решил да се поразвърти наоколо, преди да си е теглил куршума.
Той не страдаше от параноя (бившата му съпруга би заявила, че е доста муден), но това не променяше факта, че ненадейно се почувства застрашен от първия следобеден посетител. Обикновено се дразнеше от типовете, които се навъртаха в магазина, и все се намираха на приказки — я обсъждаха футболните отбори Пейтриътс или Ред Сокс, я се фукаха с гигантските риби, които уж били хванали във водохранилището — но сега му се прииска отнякъде да изскочи някой такъв. Даже цяла дружина.
Новодошлият стоеше като закован на прага и наистина създаваше впечатлението, че му има нещо. Беше с оранжева жилетка, а в Масачузетс ловният сезон още не бе започнал, но само по себе си това не беше толкова страшно. Само че лицето му беше покрито с драскотини, сякаш няколко дни се бе скитал из горите, при това бе изпито и измъчено. Движеше устни, сякаш си говореше сам. Направи му впечатление и друго. Устните и брадичката на непознатия лъщяха на сивкавата следобедна светлина, проникваща през прашната витрина.