Посегна, без да се замисля, и рече:
— Господине, доста сте…
Ръката му застина, сякаш срещна стена. Трепна за миг над тезгяха, после се стрелна към собственото му лице и му лепна плесница — шляп! Бавно се отдръпна и увисна във въздуха. Безименният и малкият пръст полека се свиха към дланта.
Не го убивай!
Ела ме спри!
Не ме предизвиквай, че може да те изненадам.
Ръката се насочи към носа на Дийк, показалецът и средният пръст се забиха право в ноздрите му, запушвайки притока на въздух. Отначало не помръдваха, но после, о, Господи, после започнаха да се забиват все по-дълбоко. Ако и да притежаваше много лоши навици, Дийк Маккаскъл със сигурност не си гризеше ноктите. Първоначално пръстите не напредваха много — намериха се на тясно, така да се каже — но рукналата кръв им послужи като смазка и мигом придобиха неочаквана пъргавина. Извиваха се като червеи. Мръсните нокти се впиваха в плътта като зъби. Забиваха се все по-дълбоко и по-дълбоко, проправяйки си път към мозъка… Дийк усети как хрущялът започна да се разкъсва… дори го чу…
Престани, Сив, престани!
Дийк мигновено си възвърна контрола върху пръстите си. Измъкна ги от носа си, произвеждайки странен пльокащ звук. Кръв закапа върху тезгяха, върху гумената подложка за монети с реклама на тютюн „Скоул“ и върху разсъблечената мацка с очила, чиято анатомия изследваше Дийк, когато се появи това същество.
— Колко дължа, Дийк?
— Взимай го! — пак изграчи продавачът, но този път доста носово, тъй като носът му бе запушен с кръв. — Слушай, братче, взимай го и се махай! Да те няма!
— Не, моля ви се, това е търговия. Стоки с реална стойност се разменят срещу парични средства.
— Три долара! — изкрещя Дийк, който беше изпаднал в шок. Сърцето му биеше до пръсване, мускулите му тръпнеха и отделяха адреналин. Струваше му се, че това създание се кани да си върви, което му се стори още по-страшно — да си на крачка от избавлението, но да си даваш сметка, че животът ти изцяло зависи от приумиците на един шибан малоумник.
Малоумникът измъкна опърпат портфейл, отвори го и заровичка вътре, което му отне цяла вечност. От устата му се точеха лиги. Най-сетне измъкна три долара. Постави ги на тезгяха. Пребърка джобовете на мръсните си джинси, изнамери шепа монети, от които избра три и ги постави върху гумената подложка. Две монети по двайсет и пет и една от десет цента.
— Аз давам двайсет процента бакшиш — заяви с непоколебима гордост. — Джоунси дава петнайсет. Но двайсет е по-добре. Защото е повече.
— Разбира се — прошепна Дийк. Носът му вече бе запушен от кръвта.
— Приятен ден.
— Не се юркай.
Онзи с оранжевата жилетка се вкамени. Дийк буквално го чуваше как прехвърля наум възможните отговори. Идеше му да се разкрещи. Онзи най-сетне заяви:
— Ще се оправя по някакъв начин. — Отново замълча и добави: — Няма да звъниш на никого, друже.
— Няма.
— Заклеваш ли се в името на Бога?
— Заклевам се в името на Бога.
— Аз съм като Бога — отбеляза онзи.
— А-ха, добре. Както…
— Обадиш ли се на някого, веднага ще разбера. Ще се върна и на бърза ръка ще й разкажа играта на каручката.
— Няма, бе!
— А така. — Отвори вратата. Камбанката издрънча. Човекът излезе.
Отначало Дийк не помръдваше, сякаш стъпалата му бяха залепнали за пода. После тичешком заобиколи тезгяха, като в бързината удари бедрото си. До довечера сигурно ще му излезе огромна цицина, но в момента не усещаше нищо. Пусна резето и надникна навън. Пред магазина бе спряло червено субару, изцапано с кал. Онзи пъхна под мишница плика с покупките, отвори вратата и се настани зад волана.
„Пали и тръгвай — помисли си Дийк. — За Бога, господине, пали колата и тръгвай!“
Но онзи нямаше намерение да тръгва. Извади нещо — самуна хляб — и отвори плика. Издърпа поне десетина филийки наведнъж. После отвъртя капака на буркана, бръкна вътре с пръст и започна да маже хляба с майонезата. След всяка филийка облизваше импровизирания нож-пръст, като притваряше очи и отмяташе глава, а на лицето му се изписваше неописуем екстаз. Като приготви хляба, избра пакет месо, разкъса със зъби найлоновата опаковка и изтърси половинкилограмовото му съдържание в скута си. Сгъна едно парче месо, постави го върху филията хляб и го захлупи с втора филия. Захапа сандвича с вълчо настървение. Изражението на божествена наслада не слизаше от лицето ме — изглеждаше като чревоугодник, който консумира най-вкусната храна в живота си. Давеше се на всеки огромен залък, който поглъщаше. Излапа сандвича на три хапки. Приготви следващия и вдъхновението му се придаде на Дийк, отеквайки право в главата му като неонова реклама: „Така е още по-вкусно! Месото е почти живо! Студено, но почти живо!“