Дийк бавно се отмести от вратата, сякаш пристъпваше под вода. Дрезгавината на следобеда изведнъж нахлу в магазина и сякаш удави светлината. Краката му се подкосиха, причерня му и сед миг се просна на мръсния дъсчен под.
21
Когато се свести, не знаеше колко време е лежал в безсъзнание — окаченият върху хладилника с бирата рекламен часовник показваше 88:88. На пода намери три зъба — предположи, че си ги е избил при падането. Кръвта по носа и брадичката му бе засъхнала в шуплеста коричка. Опита се да се изправи на крака, но те се подгъваха като гумени. Изричайки молитви, изпълзя до входната врата и надзърна навън изпод кичурите коса, които закриваха очите му.
Молитвите му бяха чути. Субаруто го нямаше. На мястото му бяха останали четири празни опаковки бекон, бурканът от майонеза с една четвърт съдържание на дъното и половин хляб. Няколко врани — бяха накацали на земята и измъкваха филийки хляб от разкъсаната опаковка. На известно разстояние встрани — почти на шосето — две-три техни посестрими се трудеха над замръзнала каша от бекон и разкашкан хляб. Очевидно мосю лакомник не се бе спогодил с обяда си.
„Дано да си си раздрал червата от повръщане, ей Богу“ — мислено възкликна Дийк.
Но в същия миг съдържанието на собствените му вътрешности сякаш описа грандиозен подскок и той затисна с длан устата си. Пред очите му с непоносима яснота изплува образът на мъжа, впиващ зъби в провисналото между филиите сурово тлъсто месо, подобно на сива плът, осеяна с кафяви жилчици като отсечен конски език. Взе да се гърчи и да хълца сподавено изпод притиснатата към устните си длан.
Откъм шосето зави автомобил и спря пред магазина; само това му липсваше — да го завари някой клиент как дере лисици. Като се вгледа внимателно обаче, установи, че не лека кола, нито камион. Не беше дори джип за високопланински екскурзии. Пред вратата му бе спрял един от онези ужасяващи военни джипове „Хъмър“ с маскировъчна окраска. На предната седалка се виждаха двама пътници, но Дийк бе почти сигурен, че отзад различава трети силует.
Пресегна се, обърна закачената на вратата табелка с надписа „ЗАТВОРЕНО“ и се отдалечи навътре в магазина. Поне бе успял да се изправи на крака… но след миг се олюля и едва не падна. „Видяха, че съм вътре, режа си главата — рече си. — Ще влязат и ще ме питат накъде е запрашил онзи, защото те го преследват. Издирват човека с бекона. И аз ще им кажа. Те ще ме принудят. И после…“
Вдигна ръка пред очите си. Покрити със засъхнала кръв чак до второто кокалче, палецът и показалецът се мъдреха насреща му леко закривени и трепереха, сякаш закачливо му махаха. „Здравейте, очички, как я карате? Радвайте се на света, докато все още можете, защото скоро е ваш ред.“
Пътникът на задната седалка се приведе и като че ли каза нещо на водача на джипа, след което огромната кола отскочи назад, прегазвайки замръзналата локва, оставена от последният клиент на магазина. Изви към пътя, спря за миг, после отпраши към Уеър или Куобин.
Като се скриха зад първото възвишение, Дийк Маккаскъл се разхлипа. Закрачи обратно към щанда (като залиташе, но все пак прав), погледът му попадна на зъбите на пода. Три зъба. Негови. Ниска цена. Направо смешна. Изведнъж застина, впери поглед в трите долара на щанда. Бяха обрасли с бледи червеникаво-оранжеви влакънца.
22
— Не туу! Оу, оу!
„Оуен — това съм аз“ — уморено си помисли Ъндърхил, но прекрасно разбра какво каза Дудитс (не беше чак толкова трудно, веднъж като ти привикне слухът): „Надолу, надолу!“
Включи на скорост и се върна на шосето, а Дудитс се строполи на задната седалка и отново се разкашля.
— Я гледай! — посочи Хенри. — Виждаш ли ги?
Сега ги забеляза — захвърлени найлонови опаковки, които пороят заравяше в пръстта. И буркан с майонеза. Оуен включи на скорост и потегли на север. Едрите дъждовни капки биеха по стъклото — знаеше от опит, че като вали така, често обръща на лапавица, а в повечето случаи преминава в сняг. Беше капнал от умора и обзет от неочаквана тъга, след като отшумяха осенилите го за кратко телепатични способности. Съжаляваше единствено за това, че трябваше да си отиде в такъв мрачен ден.
— С каква преднина ни води? — попита, тъй като не се осмеляваше да зададе съществения въпрос: „Много ли закъсняхме?“ Предполагаше, че ако вече е твърде късно, Хенри сам ще му каже.