— Капан за сънища — съобщи умиращият на задната седалка, произнасяйки думите съвсем отчетливо.
Оуен кимна. Да — капан за сънища.
Това си ти — отговори му мислено и макар да подозираше, чу Хенри долавя този разговор, не се притесняваше особено. Това послание бе предназначено единствено и само за Дудитс. — Ти си капанът, нали? Техният капан за сънища. И винаги си бил.
В огледалото зърна как Дудитс се усмихва.
23
Подминаха табела с означение: „ВОДОХРАНИЛИЩЕ КУОБИН 13 КИЛОМЕТРА ЗАБРАНЕНО ЗА РИБОЛОВ НЯМА СЕРВИЗНИ ПОМЕЩЕНИЯ ПЛОЩАДКАТА ЗА ПИКНИК Е ОТВОРЕНА ТУРИСТИЧЕСКИТЕ ПЪТЕКИ СА ОТВОРЕНИ ПРЕМИНАВАНЕ НА ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ“. Текстът продължаваше, но при скорост от сто и трийсет километра в час Хенри не успя да го прочете целия.
— Какъв е шансът да остави колата и пеш да измине остатъка от пътя?
— Нулев — отсече Хенри. — Ще се движи с колата докъдето може. Накрая може би ще затъне в калта. Дано да се случи именно това. Съществува огромна вероятност. А и е доста отпаднал. Едва ли ще се движи бързо.
— А ти, Хенри? Ти ще можеш ли да бързаш?
Като се има предвид как се беше схванал и колко силно го боляха краката, въпросът съвсем не бе безоснователен.
— Ако все още има надежда, ще напъна всичките си сили. Да не забравяме, че Дудитс едва ли ще е в състояние да понесе напрежението.
Но не допълни: „Ако въобще е в състояние да ходи.“
— Курц, Фреди и Пърлътър, Хенри — колко са назад?
Хенри се замисли. Улавяше сигналите на Пърлмътър съвършено ясно… Безпогрешно се свързваше и с ненаситния канибал в корема му. Усещането бе крайно неприятно. Излъчваха нечовешка болка. И нечовешки глад.
— На двайсети пет километра — отвърна. — Може би дори на двайсет. Но това няма значение. Единственият въпрос е дали ще успеем да хванем господин Сив. Ще ни трябва голяма доза късмет. И помощ.
— Ами ако го хванем, Хенри? Ще бъдем ли герои?
Хенри се усмихна уморено:
— Трябва да опитаме.
Двайсет и първа глава
Шахта № 12
1
Господин Сив измина почти пет километра по калната, изровена Източна улица, която вече бе покрита с близо десет сантиметра сняг, и закъса — налетя на канавка напряко на пътя. Субаруто безстрашно бе преминало няколко заблатени участъка северно от дигата Гуднъф — на едно място задницата пропадна и от удара гърнето и ауспухът се откъснаха, но това препятствие не се оказа непреодолимо. Предницата заора в рова сред оглушителния рев на двигателя. Тялото на Джоунси политна напред и предпазният колан блокира. Диафрагмата му се притисна и той безпомощно повърна върху таблото — само жлъчни сокове и слюнка — стомахът му беше празен. За миг светът сякаш посивя и ревът на двигателя заглъхна. Чуждото съзнание отчаяно се стараеше да не изпадне в несвяст, страхувайки се, че в противен случай Джоунси някак ще съумее да го изхвърли от себе си.
Кучето изскимтя. Очите му бяха затворени, но задните му лапи конвулсивно се гърчеха. Подутият му корем се набърчи. Моментът наближаваше.
Малко по малко светът отново започна да придобива цвят и господин Сив се завърна в действителността. Няколко пъти пое дълбоко дъх, опитвайки се да прилъже измореното си тяло да се поотпусне. Колко ли път му остава? Целта надали е много далеч, но ако малкият автомобил наистина е закъсал, ще трябва да върви пеш… а кучето не бе в състояние да се държи на крака. Задължително бе да спи, а вече бе опасно близо до пробуждането.
Сивият докосна центровете на съня в първичния му мозък. Междувременно избърса олигавената му муцуна. Долавяше присъствието на Джоунси, който макари изолиран от останалия свят, кротко изчакваше при първа възможност да изскочи и да осуети цялата мисия; колкото и да е невероятно обаче, изпитваше непоносим копнеж за храна — и то не каква да е, а бекон, въпреки че именно от него се отрови.