Спи, малки приятелю, спи.
Говореше едновременно на кучето, и на бирума. И двамата го послушаха. Хлапак престана да скимти. Лапите му се отпуснаха. Вълничките, които набраздяваха корема му като повърхността на езеро, постепенно замираха и накрая съвсем заглъхнаха. Това затишие нямаше да продължи дълго, но засега всичко бе наред. Доколкото е възможно, разбира се.
Предай се, Дороти.
— Млъквай! — кресна Сивият. — Цуни ме по ауспуха!
Включи на задна скорост и натисна газта до дупка. Моторът изрева и подплашените птици в дърветата се разлетяха, но усилията останаха напразни. Предните колела бяха затънали дълбоко, а задните бяха във въздуха и се въртяха на празен ход.
— Мамка му! — изрева господин Сив и удари волана с юмрука на Джоунси. — Исусе Христе откачени! Да го духаш, Фреди!
Мислено затърси преследвачите, но не улови ясен сигнал — усещаше само, че още са по петите му. Хайките бяха две, а в по-близката участваше някакъв Дудитс. Господин Сив се страхуваше от него, понеже долавяше, че той е главният виновник тази мисия да се превърне в толкова абсурдно, вбесяващо трудно изпитание. Ако успее да изпревари Дудитс, всичко ще свърши добре. Не би било зле да знае какво разстояние ги дели, но онези го блокираха — Дудитс, Джоунси и онзи другият — Хенри. Тримата заедно съставляваха сила, с каквато господин Сив не се бе сблъсквал никога, и която го плашеше.
— Засега имам достатъчно преднина — заяви на Джоунси и слезе от колата. Подхлъзна се, изруга в типичен Бобъров стил и тресна вратата. Отново бе завалял сняг — грамадните снежинки летяха кат конфети и се топяха по страните на Джоунси. Господин Сив с усилие заобиколи колата — подметките му се пързаляха и джвакаха в калта. Спря да разгледа нагънатата сребриста тръба, щръкнала от изкопа, в който пропадна предницата на колата (между другото забеляза, че е попаднал в капана на напълно безполезното, но дяволски прилепчиво любопитство а гостоприемника си), после заобиколи от другата страна и застана до предната дясна врата.
— Добре ще ги метна смотаните ти приятели.
Отговор на заяждането не последва, но Сивият усещаше присъствието на Джоунси, както и на останалите — Джоунси мълчеше, но продължаваше да го дразни като костица, заседнала в гърлото.
Няма значение. Да върви по дяволите. Бедата е в кучето. Бирумът е на път да излезе. Как да пренесе животното?
Отново направи справка в картотеката на Джоунси. Отначало не намери нищо подходящо… но изведнъж попадна на образ от неделното училище, което Джоунси посещаваше като малък и учеше за „Бог“ и „Божия син“ — очевидно бирум, създател на бирусна култура, която съзнанието на Джоунси идентифицираше като „християнство“ и „тинтири-минтири“. Образът бе много ясен — срещаше се в някаква книга, наречена „Светото писание“. Представляваше „Божият син“, понесъл агне — буквално го беше наметнал като дреха. Краката на животното, метнато на врата на „Божия син“, висяха на гърдите му.
Господин Сив измъкна спящото куче и го нагласи на раменете си. Бе доста натежало… а мускулите на Джоунси бяха влудяващо, непростимо отпуснати… пък и докато се доберат до целта, животното ще натежи още повече… но неминуемо ще стигнат.
Закрачи по Източната улица сред усилващия се сняг, преметнал спящото коли на врата си като кожена яка.
2
Снежната покривка бе много хлъзгава и като завиха по шосе № 32, Фреди беше принуден да намали скоростта на шейсет километра в час. На Курц му идеше да завие от бяс. На всичкото отгоре Пърлмътър бе станал съвсем неадекватен — като че ли вече изпадаше в някакво особено полусънно състояние, подобно на кома. Тъкмо сега ли намери — когато ненадейно се свързаха с онзи, когото преследваха Оуен и неговите приятели, и когото наричаха господин Сив.
— Твърде е зает да се крие — съобщи Арчи. Говореше отнесено, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Страхува се. Не знам за Ъндърхил, шефе, но се страхува от Джоунси… Хенри… Дудитс. Има право. Те убиха Ричи.
— Кой е Ричи, Юначе? — Пет пари не даваше кой е Ричи, но целта му бе да държи Пърлмътър буден. Предусещаше, че отиват на място, където адютантът няма да му трябва, но засега все още се нуждаеше от него.
— Не… знам… — Постепенно замлъкна и захърка. Джипът поднесе и за миг се озова почти на шосето. Фреди изруга, лудешки завъртя волана и съумя да овладее автомобила миг преди да налети на канавката. Курц не обърна внимание. Приведе се и зашлеви оглушителен шамар на Пърлмътър. Тъкмо подминаваха магазинче, на чиято витрина бе окачена табела: „НАЙ-ДОБРАТА СТРЪВ КОЙ ЩЕ КУПИ ПРЪВ?“