— Какво каза?
— Само, Джоунси.
— Какво означава това?
Джипът отново подскочи и Хенри се вкопчи в седалката. Ледена длан стисна ръката му. Дудитс впиваше в приятеля си отчаян поглед. Опита се да каже нещо, но не успя и се разкашля, давейки се в ужасяващи хрипове. Плюеше видимо по-светла кръв, която се пенеше и розовееше. Хенри предположи, че е от дробовете. Но Дудитс не отслабваше хватката.
— Кажи ми го мислено — предложи Хенри. — Можеш ли да ми го кажеш наум, Дудс? Отначало приятелят му продължи да го гледа втренчено, без да изпуска ръката му от ледените си пръсти. После сякаш изчезна заедно с купето на джипа, вонящо на цигарен дим. Хенри видя старомоден телефонен апарат с по няколко отвора за различните монети. Чуваше някакви боботещи мъжки гласове и потракване, които му се сториха много познати. Изведнъж се досети — това бе потропването на пулове по дъска за табла. Това бе автоматът в магазина на Гослин — оттук позвъниха на Дудитс след смъртта на Ричи Гренадо. Джоунси се обади, защото само той разполагаше със собствен номер, на който да прехвърли сметката. Останалите се бяха скупчили около него, но не смееха да си свалят якетата, защото в магазина бе ужасно студено — тоя Гослин, макар да живееше насред гората и отвсякъде да бе заобиколен от дървета, пак пестеше всяка цепеница, дъртият му скъперник.
Над телефонния автомат бяха окачени два надписа — единият гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Другият…
Прозвуча оглушителен трясък. Дудитс политна напред и се блъсна в предната седалка, а Хенри връхлетя върху таблото. Ръцете им се разделиха. Джипът кривна от пътя и попадна в канавката. На това място дирите на субаруто, които вече се губеха под новата снежна покривка, също завиваха към преспите встрани.
— Хенри? Добре ли си?
— Да. Дудитс? Ти добре ли си?
Дудитс кимна, но от удара върху страната му моментално се появи синина. Това се казва левкемия в действие.
Оуен превключи на ниска предавка и се опита да изкара колата от канавката. Хъмърът се килна доста настрани — може би под ъгъл трийсет градуса — но веднъж като тръгна, безотказно запълзя нагоре.
— Сложи си колана. Но първо закопчей неговия.
— Той се опитваше да ми каже не…
— Въобще не ме интересува какво се е опитвал да ти каже. Сега ни се размина, но следващия път — едва ли. Закопчей му колана, сложи и своя.
Хенри се почини, замисляйки се за втората табелка над телефонния автомат. Какво пишеше на него? Нещо за Джоунси. Вече само Джоунси може да спре господин Сив — това бе Благата вест на Дудитс.
Какво ли гласеше вторият надпис?
4
Оуен беше принуден да намали скоростта на трийсет километра в час. Това пълзене адски го изнервяше, но тъкмо тогава налетяха на самия автомобил — предницата беше пропаднала в изровената от дъждовете канавка напряко на пътя, предната дясна врата зееше, а задните колела бяха във въздуха.
Оуен издърпа ръчната спирачка, извади служебния глок и отвори вратата.
— Стой тук, Хенри — нареди на спътника си и слезе. Приведе се и изтича до субаруто.
Хенри откопча предпазния си колан и се обърна към Дудитс, който отново се бе изпружил на задната седалка и едвам дишаше, задържайки се в седнало положение само благодарение на колана. Едната му страна жълтееше като восък, а по другата пропълзяваше подкожният кръвоизлив. Носът му отново кървеше — тампоните бяха подгизнали, кръвта капеше по устните му.
— Дудс, ужасно съжалявам. Това е пълен гъзобрък.
Дудитс кимна и вдигна ръце. Задържа ги едва няколко секунди, но Хенри разбра пределно ясно. Отвори вратата и слезе тъкмо когато Оуен се завърна тичешком, затъкнал пистолета в колана си. Снегът падаше на парцали, отделните снежинки бяха толкова грамадни, че почти не можеше да се диша.
— Май ти казах да не мърдаш от мястото си.
— Искам да се преместя отзад при него.
— Защо?
Хенри отговори съвършено спокойно, макар че гласът му леко потрепваше:
— Защото бере душа. На умиране е, но мисля че преди това иска да ми каже още нещо.
5
Оуен погледна в огледалото за обратно виждане — Хенри бе прегърнал Дудитс — и като се увери, че са закопчали предпазните колани, сам се препаса със своя.
— Дръж го здраво. Яко ще се друснем.
Върна трийсета метра назад, включи на ниска предавка и подкара бавно, стараейки се да не уцели отрязъка между закъсалото субару и дясната канавка. Струваше му се, че от онази страна ровът е малко по-тесен.
Раздрусването наистина беше много силно. Коланът на Оуен блокира, в огледалото той забеляза как телцето на Дудитс буквално политна в ръцете на Хенри. В следващия миг се намериха отвъд рова и продължиха да пълзят по Източната улица. Оуен с мъка различаваше призрачните очертания на човешки стъпки по заснежения път, който се виеше пред тях като бяла кордела. Господин Сив вече се придвижваше пешком, а те още пътуваха с автомобила. Ако успеят да го настигнат преди да свърне в гората…