Но не успяха.
6
Дудитс направи последно неистово усилие и повдигна глава. Хенри с ужас установи, че и очите му са се налели с кръв.
В полезрението му отново изплуваха телефонният автомат и табелките над него.
— Недей, Дудитс — прошепна Хенри. — Не се мъчи. Пази си силите.
Но за какво да ги пази? За какво друго, ако не за това?
Надписът отдясно гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Миришеше на тютюн, но пушек от дърва и на застояла туршия. Едновремешният му приятел не го изпускаше от прегръдките си.
Вторият надпис гласеше: „ВЕДНАГА СЕ ОБАДИ НА ДЖОУНСИ“.
— Дудитс… — Гласът му отекваше в мрака. Мрак, стари мой приятелю. — Дудитс, не зная как.
За последен път чу гласа му, който бе много уморен, но същевременно спокоен:
Бързо, Хенри… ще издържа съвсем мъничко… трябва да говориш с него.
Хенри посяга към апарата. Хрумва му абсурдната идея (но нима не е абсурдна цялата ситуация), че няма монети… няма пукнат цент. Притиска слушалката до ухото си.
От телефона безизразно и делово отеква гласът на Робърта Кавел:
— Окръжна болница Масачузетс, с кого да ви свържа?
7
Господин Сив се тътреше по пътеката, която заобикаляше водохранилището до десния бряг като продължение на Източната улица — пързаляше се, търсеше да се хване за някой клон, падаше и отново ставаше. Коленете му бяха целите изподраскани — панталоните се бяха раздрали и прогизнали от кръв. Белите му дробове пареха, а сърцето му биеше като парен чук. Сивият се тревожеше дали ще издържи тазобедрената става на Джоунси, счупена при претърпяната преди време злополука. Тя сякаш се бе превърнала в огнено кълбо, което разпръскваше болка по бедрото чак до коляното и по гръбнака чак до плешките. Кучето му тежеше и това допълнително усложняваше нещата. Животното още спеше, но гадината в утробата му беше будна и не помръдваше само благодарение на волята на господин Сив. При поредното падане кракът се схвана. Господин Сив го заудря с юмрука на Джоунси, докато се отпусна. Колко ли му остава? Докога ще крачи през тоя проклет, задушаващ, заслепяващ, безкраен сняг? И какво крои Джоунси? Изобщо крои ли нещо? Сивият не смееше да отклони вниманието си от нетърпимия глад на бирума — който не разполагаше дори с подобие на съзнание — дори колкото да изтича до канцеларията на братя Тракър.
Сред снежната пелена се откроиха призрачни очертания. Господин Сив спря, пое дъх и за миг впери поглед в далечината, после отново закрачи, като придържаше безжизнено провесените крака на гърдите му кучешки лапи и влачеше десния си крак.
На едно дърво бе закована табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“. На петнайсетина метра от пътеката започваха каменни стъпала. Бяха шест на брой… не, осем. Водеха към каменна постройка, издигната върху скалата, която се врязваше в заснежената сивкава бездна досами водната повърхност — въпреки оглушаващите удари на сърцето Сивият долавяше шума на водата, плискаща се в подножието на скалата.
Най-сетне бе достигнал целта.
Още по-здраво хвана кучето, напрегна последните сили на Джоунси и се запрепъва нагоре по каменните стъпала към входа.
8
Като отминаха каменните стълбове на входа на водохранилището, Кур нареди:
— Фреди, спри. Отбий от пътя.
Онзи изпълни заповедта, без да задава въпроси.
— Носиш ли автоматичната пушка, мъжки?
Фреди вдигна оръжието. Добрата стара М–16 — изпитана и вярна. Курц кимна.
— Още нещо?
— Магнум 44-ти калибър, шефе.
Курц пък беше въоръжен със своя деветмилиметров пистолет, който бе подходящ за изстрели с ограничен обхват. В конкретния случай бе много подходящ. Той искаше да види какъв е на цвят мозъкът на Ъндърхил.
— Фреди?
— Да, шефе.
— Искам да знаеш, че това е последната ми мисия. Не съм се и надявал на такъв отличен партньор. — Той крепко го стисна за рамото. На съседната седалка Пърлмътър хъркаше, отметнал глава. Лицето му бе измъчено като на родилка. Преди около пет минути бе изпуснал няколко зловонни пръдни. После раздутият му корем отново спадна. Може би за последен път.
От очите на Фреди пък струеше признателност, която изпълваше Курц с дълбоко задоволство. Явно все още го биваше да командва.