Профучава зад поредния ъгъл. Насреща му се изпречват три отворени врати. Пред следващата, четвъртата по ред врата — единствената която е затворена — го чака Хенри. Приятелят му също е на четиринайсет години и носи оранжева жилетка. Както винаги очилата са се изсулили на върха на носа му и той кима отривисто.
Побързай! Побързай, Джоунси! Дудитс няма да издържи дълго! Ако умре, преди да убием господин Сив…
Джоунси застава до него. Идва му да му се хвърли на врата да го прегърне, но няма време.
Аз съм виновен — обяснява на приятеля си с мутиращ гласец.
Не е вярно — отвръща Хенри. Гледа го с едновремешната нетърпеливост, която в детството им вдъхваше у Пит, Бобъра и Джоунси огромно страхопочитание — Хенри винаги създаваше у тях усещането, че отдавна ги е надминал, че всеки момент ще отлети в бъдещето и ще ги изостави. Те сякаш вечно го задържаха.
Но…
Все едно да кажеш, че Дудитс е убил Ричи Гренадо, а ние сме били негови съучастници. Той си беше такъв, Джоунси, преобрази и нас… но не го направи преднамерено. Нима не знаеш — само връзките на обувките можеше да си връзва съзнателно.
„Ооави коо? Ооави уумеаа“ — припомни си Джоунси.
Хенри… как е Дудитс…
Както ти казах, той ни държи. Дудитс ни свързва.
В капана за сънища.
Именно. И какво сега — ще спорим в коридора, докато целият свят отива по дяволите, или ще се опитаме да…
Ще убием тоя гад! — отсече Джоунси и посегна към валчестата дръжка на вратата, означена с надпис: „ТУК НЯМА ЗАРАЗА IL N’Y A PAS D’INFECTION ICI“. В този миг проумява горчивата ирония, скрита в двоякия смисъл а посланието. То бе като рисунките на Ешер — на пръв поглед изглежда вярно. Вгледаш ли се внимателно, виждаш най-чудовищната лъжа във вселената.
„Капан за сънища“ — мисли си Джоунси и завърта топката.
Пред очите му се разкрива кошмарна гледка — всичко е обрасло с бирус — истинска джунгла от кървавочервена растителност.
Вони на сяра и етилов спирт — така мирише запалителната течност, която се впръсква в замръзналия карбуратор в мразовитата януарска утрин, когато температурата е под нулата. Тук поне няма да се тревожат за говнестулките — те се намират в друга нишка на капана, в друго време и на друго място. Бирумът сега е грижа на Хлапак, — коли с много неясно бъдеще.
Телевизорът работи и макар че екранът е обрасъл с червен мъх, призрачният черно-бел образ се провижда сред власинките. Мъж влачи кучешки труп по циментов под, покрит с дебел слой прах и сухи листа — много напомня на гробниците във филмите на ужасите от петдесетте години, които Джоунси и до ден днешен обича да гледа на видео. Но това не е гробница — някъде бълбука вода.
В средата на помещението се вижда ръждясал кръгъл капак с надпис: „МАВР“. Масачузетска агенция по водния ресурс. Буквите изпъкват въпреки червената плесен, с която е обрасъл екранът. Естествено — те означават всичко за господин Сив, който физически престава да съществува още в Бърлогата.
Означаваха целия свят.
Капакът на шахтата е леко изместен встрани, разкривайки тънък полумесец от непрогледния мрак в шахтата. Джоунси проумява, че кучето влачи самият той, при това животното още не е умряло. След него по циментовия под се точи пенеста розова диря кръв, а задните му лапи стърчат.
Зарежи филма! — кресва Хенри и Джоунси съсредоточава вниманието си върху силуета на леглото — завито до гърдите с чаршаф, обрасъл с бирус, сиво създание, представляващо огромно, гладко, безпоресто, безкосмено, безпъпно петно. Чаршафът закрива долната част на тялото му, но Джоунси е сигурен, че няма път, тъй като никога не се е раждало. То е детинска представа за извънземно, сякаш уловена като риба в океана на подсъзнанието на онези, които първи са влезли в досег с бирума. Сивите никога не са съществували като действителни създания, извънземни, пришълци. Физическият им облик бе дело на човешкото въображение, на капана за сънища — и Джоунси въздъхва облекчено. Поне не е единственият, който се е заблудил.
Радва го и нещо друго — изражението в противните черни очи. Те издават страх.
16
— Готов за бой! — докладва Фреди и спря зад джипа, който бяха преследвали в продължение на толкова много километри.