Но не мисля, че ще имаш тази възможност — спокойно отбеляза Хенри едва ли не успокоително. — Не мисля, приятелче.
И отново притиска възглавницата към лицето му.
20
Трахеята на господин Сив се отпуши. Той пое дълбоко дъх, изпълвайки гърдите на Джоунси със студения въздух — веднъж… втори път… и достъпът на въздух отново бе препречен. Те го душат, искат да го удушат, да го убият.
Не!! Цуни ме по ауспуха! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ!
Дръпна кучето и го обърна по хълбок — напомняше на пътник, който вече е закъснял за самолета, но се мъчи да натъпче последен обемист предмет в багажа си.
„Ще влезе“ — помисли си господин Сив.
Да. Разбира се, че ще влезе. Дори ако се наложи да сплеска изхвръкналия му корем и да помогне на бирума да излезе. Във всеки случай проклетото животно непременно ще мине през отвора.
С издуто лице, изцъклени очи, затаил дъх от напрежение — на челото на Джоунси бе изпъкнала огромна пулсираща вена — Сивият набута кучето по-навътре в отвора и с юмруци го заудря по гърдите.
Влизай, мътните те взели, влизай.
ВЛИЗАЙ!
21
Фреди Джонсън вкара дулото на пушката в купето на изоставения джип, докато Курц предпазливо изчакваше (точно както при атаката срещу кораба на сивите човечета), за да види какво ще стане.
— Има двама, шефе. Оуен явно е решил да си изхвърли боклука, преди да продължи.
— Мъртви ли са?
— Май да. Единият сигурно е Девлин, а другият ще да е онзи, когото се отбиха да вземат.
Курц застана до него, надникна през разбитото стъкло и кимна. Безсъмнено бяха мъртви — две къртици, вкопчени една в друга на задната седалка, покрити с кръв и парченца стъкло. Насочи към тях пистолета, за да е сигурен, че повече няма защо да се безпокои за тях — по един куршум в главата не вреди — после отпусна ръка. Оуен може да не е чул бръмченето на двигателя. Мокрият сняг заглушаваше звуците и вероятността предателят да не е чул приближаването им бе доста голяма. Но изстрелите със сигурност няма да му убягнат. Курц се обърна към пътеката:
— Хайде, мъжки, ти водиш, но си гледай в краката, че ми се струва доста хлъзгаво. Може би ще успеем да запазим известен елемент на изненада, а?
Фреди кимна. Шефът се усмихна и заприлича на ухилен череп.
— С повечко късмет, юначе, Оуен Ъндърхил ще се намери в пъкъла преди да е разбрал, че е мъртъв.
22
На нощното шкафче стои устройството за дистанционно управление на телевизора — продълговата черна пластмасова кутия, обрасла с бирус. Джоунси го сграбчва. С глас, който зловещо напомня на Бобъровия, заявява: „К’ви са тия лайна, ебаси“ и с все сила тресва дистанционното в ръба на шкафчето, сякаш да натроши черупката на твърдосварено яйце. Устройството се разбива на парчета, батериите изпадат в ръката на Джоунси и остава да стърчи назъбена черна пръчка. Той посяга под възглавницата, която Хенри притиска към лицето на необуздано мятащото се същество. За миг се разколебава, припомняйки първата си — и единствена — среща с господин Сив. Оста на бравата се бе прекършила и валчестата дръжка остана в ръката му. Усещането, че някой стои зад него и сянката на съществото. То бе съвсем истинско — реално като роза и действително като дъждовна капка. Джоунси се обърна и го видя — застанал или застанало насред голямата стая бе създанието, което представляваше господин Сив, преди да се превърне в господин Сив. Образът от стотици филми и документални материали за „неразгаданите тайни на вселената“ — само че в доста напреднала възраст. Старо и болно. Още тогава бе на път за интензивното отделение. „Марси“ — бе казало, измъквайки думата като запушалка от мислите на Джоунси. На нейно място сякаш остана отвор, през който да се промъкне. После бе експлодирало, разпръсвайки бируса, а…