„… а останалото е моя измишльотина. Нали така? Поредният случай на най-обикновена космическа шизофрения. Общо взето…“
Джоунси! — крещи Хенри, — ако ще го правиш, не се бави!
„Приготви се, господин Сив — казва си Джоунси. — Защото възмездието не прощава.“
23
Господин Сив бе натикал кучето до половината в отвора, когато гласът на Джоунси нахлу в мислите му:
Приготви се, господин Сив. Защото възмездието не прощава.
Болка проряза гърлото му. Вдигна ръцете на Джоунси, надавайки поредица от сподавени стонове. Пръстите му докоснаха не наболата брада върху непокътнатото лице на Джоунси, а собствената му разкъсана плът. Изпита потрес — последната Джоунсиева емоция, на която се наслади. „Това е невъзможно.“ Винаги пътуваха с корабите на старите, които бяха буквално археологически находки, и винаги безпомощно вдигаха ръце, сякаш се предаваха, но винаги печелеха. Няма начин това да се случи.
Но все пак се случваше.
Съзнанието на бирума не отслабна постепенно, а сякаш се разпадна. Умирайки, същността, известна някога под името господин Сив, се върна към първоначалната си форма. „Той“ стана „то“ (миг преди „то“ да се превърне в „нищо“), съумявайки да блъсне кучето с все сила. Животното пропадна в отвора… но не достатъчно, за да се промуши цялото.
Последната мисъл на бирума бе: „Не трябваше да му се доверявам…“
24
С назъбения край на устройството Джоунси преряза набръчканата шия на господин Сив. Гърлото зейва като паст и отвътре излита червеникаво-оранжев облак, който сякаш боядисва въздуха в кървавочервено, после се посипва върху завивката като дъжд, примесен с прах и пухчета.
Тялото на господин Сив конвулсивно потръпва в ръцете на Джоунси и Хенри. После избледнява като сън, какъвто винаги е било, и придобива странно позната форма. Изведнъж Джоунси се досеща, че останките на господин Сив приличат на презервативите, които се въргаляха на пода в канцеларията на изоставеното товарно депо на братята Тракър.
Той…
… умря! — иска да каже Джоунси, но го пронизва ужасяваща болка. Не в хълбока, а в главата. И в гърлото. В миг сякаш го опасва огнена огърлица. Ама че работа, стаята става прозрачна! През стените прозира шахтеното помещение, където кучето стърчи наполовина от отвора и тъкмо ражда ужасяващо червено създание, което прилича на кръстоска между невестулка и огромен кървав червей. Джоунси прекрасно знае какво е това — бирум.
Изцапан с кръв, с изпражнения и остатъци от плацента, бирумът се взира с него с идиотските си черни очи („Това са неговите очи — забелязва Джоунси, — очите на господин Сив“), разтяга се и се опитва да се освободи, за да скочи в мрака, в бълбукащата вода.
Двамата приятели се споглеждат.
Стреснатите им погледи се срещат… после изчезват.
Дудитс — отдалеч долита гласът на Хенри. — Дудитс си отива, Джоунси…
Сбогом. Може би Хенри искаше да се сбогува. Но не успя, защото и двамата изчезнаха.
25
На Джоунси му се зави свят, загуби ориентация за време и място. Предположи, че умира — сигурно убивайки господин Сив, бе умъртвил и себе си — сам падна в изкопания за другиго гроб, както се казваше в пословицата.
Към действителността го върна болката. Не в гърлото — бе преминала и той дишаше свободно, дори чуваше как хриптят гърдите му. Не, тази болка бе негова стара познайница. Болката в хълбока. Вкопчи се в него и го върна на земята. Осъзна, че коленичи на циментовия под, стиска животинска козина, а наблизо отеква нечовешко цвърчене. „Това се случва наистина — помисли си. — Извън капана.“
Проклетото ужасяващо цвърчене!
Зърна съществото, наподобяващо невестулка. Бе надвиснало над отвора и се крепеше само на опашката си, която още не се бе измъкнала напълно от кучето. Джоунси се хвърли към него и сграбчи хлъзгавото, сбърчено туловище в мига, в който чудовището изскочи от гостоприемника си.
Политна назад, без да забелязва болката в хълбока, стиснал над главата си гърчещото си, скимтящо създание като змиеукротител, който държи боа над главата си. Създанието тракаше със зъби, мяташе се като обезумяло и се извиваше, опитвайки се да захапе китката му; вкопчи зъби в ръкава му и го раздра, отвътре се посипа почти безтегловен гъши пух.