Хенри слезе по стълбите, измъкна Ноел изпод масата и го занесе на верандата.
— Ени! — радостно закрещя Ноел. Беше на осемнайсет месеца.
Хенри застина, сякаш ледена тръпка пропълзя по гърба му. Все едно видя призрак.
— Яс хана, Ени! Яс хана! — Ноел го перна по носа с наденичката, за да подчертае мисълта си.
— Не, благодаря, ще си изчакам кюфтето — отвърна Хенри и отново закрачи.
— Не яс мо хана?
— Ени яс неговата си хана, сладурчо. Но тази гадост май ще трябва да ти я взема. Ще ти дам друга, не бой се.
Издърпа наденичката от ръката на малкия, тропоса го на баща му и отново се настани на мястото си. Докато Джоунси извади горчицата и кетчупа от пъпчето на сина си, Ноел се унесе.
— Какво искаш да кажеш с „Разбира се, че знаехме“?
— Не се прави на ударен! Ние го изоставихме или най-малкото се опитахме да го сторим, но мислиш ли, че той ни е забравил? Нима наистина го вярваш след всичко, което се случи?
Джоунси колебливо поклати глава.
— Вярно, пораснахме и поехме по различни пътища, но онази история с Ричи Гренадо ни въздействаше както случката с подноса на Рейплоу не даваше покой на Оуен Ъндърхил.
Джоунси прекрасно знаеше за какво става въпрос — в Уайоминг разполагаха с достатъчно време да си разкажат всичко от игла до конец.
— Навремето четох стихотворение за човек, който се опитал да избяга от Господ — „Небесната хрътка“64. Дудитс не беше Господ — опазил Бог — но той беше нашата хрътка. Тичахме с всички сили и колкото е възможно по-надалеч, но…
— Но не успяхмме да избягаме от нашия капан за сънища. Никой от нас не успя. После дойдоха онези. Бирумът. Глупави космически спори в междупланетен кораб, създаден от друга раса. И това ли е всичко?
— Не мисля, че някога ще узнаем. Миналата есен отговор получи само един въпрос. От векове хората се взират в звездите и си задават въпроса: „Сами ли сме във вселената?“. Е, вече знаем, че не сме сами. Което си е голяма работа. Джеритсън… помниш ли го?
Джоунси кимна. Разбира се, че си спомня Тери Джеритсън. Психологът от военноморските сили, който ръководеше екипа в Уайоминг, и се шегуваше, че чичо Сам все ще намери да го прати на такова място, където най-близкият водоем е блатото на Ларс Килборн. Джеритсън и Хенри доста се сближиха (бяха колеги — психолози), ала не се сприятелиха, защото ситуацията не го позволяваше. Наистина Джоунси и Хенри получиха добър прием в Уайоминг, но все пак не бяха отишли там на гости.
— Отначало Джеритсън смяташе, че отговор са получили два въпроса, а именно, че не сме сами във вселената и не сме единствените интелигенти същества в Космоса. Доста се потрудих да го убеждавам, че втората постановка се гради върху погрешна логика. Мой не успях да го разубедя напълно, но поне посях семето на съмнението. Каквито и да са бирумите, със сигурност не са създатели на космически кораби, а расата, която ги е построила, може би вече не съществува. Дори може би се е превърнала в бурим.
— Господин Сив не беше глупак.
— Разбира се, нали проникна в твоя разум. Господин Сив беше самият теб, Джоунси. Присвои си твоите емоции, твоите спомени, твоята слабост към бекона…
— Вече не ям бекон.
— Нищо чудно. Той си бе присвоил и характера ти. Включително прищевките на подсъзнанието. Онова, което така те привличаше към филмите на ужасите на Марио Бава и уестърните на Серджо Леоне и което се отприщва от страха и насилието… братче, господин Сив направо умираше за него. И как не? Това са примитивни средства за оцеляване. А той бе последният от своя вид и остана сам във враждебна околна среда, затова се хващаше за всичко като удавник за сламка.
— Тинтири-минтири. — Неодобрението на Джоунси бе изписано на лицето му.
— Не говори така. В Бърлогата си видял онова, което си очаквал да видиш — извънземното, съчетаващо образите, познати ни от „Досиетата Х“ и от „Близки срещи с третия вид“. Погълнал си бируса — физически контакт с извънземното несъмнено се е осъществил — но организмът ти не е възприемчив към него. Както вече знаем, това важи за петдесет процента от човечеството. Прихванал си някакво намерение… някаква сляпа повеля. По дяволите, дори нямаме дума за това, защото нямаме дума за тях, но мисля, че е проникнало в съзнанието ти, защото си повярвал в съществуването му.
— Да не би да намекваш — подхвана Джоунси, надниквайки над главичката на спящия си син, — че замалко не съм унищожил човешкия род, защото съм развил истерична бременност65?
— Не, разбира се! Инак щеше да отшуми като… най-обикновена временна амнезия. Но у теб представата за господин Сив буквално се загнезди.