— Не ми говори за тези записи! — Джоунси изслуша два и несъмнено това бе най-голямата грешка, която допусна по време на престоя си в Уайоминг. Като се слушаше как говори като господин Сив, как под влияние на хипнозата буквално се превръща в господин Сив — все едно чуваше зъл призрак. Понякога му се струваше, че единствен на земното кълбо наистина разбира какво означава да те изнасилят. Някои неща е най-добре завинаги да бъдат погребани в паметта.
— Извинявай — промълви Хенри.
Джоунси махна, сякаш да каже: „Няма нищо, всичко е наред“, но пребледня.
— Позволи ми още една забележка, преди да приключим тази тема. До известна степен ние сме биологичен вид, който живее в капан за сънища. Отблъскващо е, нали? Досущ шарлатанско трансцедентално философстване, но и за него няма термин. Някой ден може би ще намерим подходяща дума, но засега ще трябва да се задоволим с „капан за сънища“.
Той се извърна. И Джоунси стори същото, понамествайки а скута си спящия Ноел. Над входната врата бе окачен капан за сънища. Беше подарък от Хенри, а Джоунси веднага го окачи — като ревностен католик, който чуе ли се, че се навъртат вампири, веднага заковава разпятие над вратата на дома си.
— Може би наистина ти си привлякъл извънземните. Ние сме ги привлекли. Както цветята се обръщат към слънцето или металните стружки са привлечени от магнита. Невъзможно е да отговорим със сигурност, тъй като бирумът е твърде различен от нас.
— Ще се върнат ли?
— Разбира се. Тези или някои други. — Хенри вдигна поглед към синьото небе, типично за дните в края на лятото. В далечината над водохранилището Куобин орел нададе проницателен писък. — Бъди сигурен, че ще се върнат. Но няма да е днес.
— Момчета! Обядът е готов! — извика Карла.
Хенри пое Ноел от Джоунси. За миг дланите, погледите и милите им се срещнаха — за миг видяха Дирята. Хенри се усмихна. Джоунси също. Слязоха по стълбите и прекосиха ливадата рамо до рамо — Джоунси понакуцваше, Хенри притискаше в прегръдките си спящото детенце. Мракът ги бе напуснал, тъмнееха само сенките им върху тревата.
Ловъл, Мейн
29 май 2000 г.
Послание от автора
Никога не съм бил толкова благодарен заради писателската си дарба, както по време на работата си върху „Капан за сънища“ (м. ноември 1999 — [???]мл май 2000 г.). през тези шест и половина месеца изтърпях голямо физическо страдание, а книгата донякъде ме разсейваше. Читателят ще забележи, че тук-там физическата болка се е промъкнала в историята, но най-ясно помня неизказаното облекчение, подобно на онова, което изпитваме след ярките сънища.
Мнозина ми помогнаха. Например съпругата ми Табита, която твърдо отказа да нарича романа с първоначалното му заглавие „Злокачествен тумор“. Смяташе, че хем е грозно, хем дърпа дявола за опашката. В крайна сметка приех доводите й и тя престана да нарича ръкописа „онази книга“ или „онази за говнестулките“.
Задължен съм и на Бил Пюла, който ме откара с автомобил до водохранилището Куобин, както и на неговите сътрудници Питър Болдрачи, Тери Камбъл и Джо Макгин. Други хора, които вероятно предпочитат да останат анонимни, ме закараха зад базата на Националната противовъздушна отбрана с военен джип „Хъмър“ и най-безразсъдно ми позволиха да го управлявам, като ме уверяваха, че е изключено да затъне в калта. Не успях наистина, но ми се размина с една бройка. Върнах се изкалян, но доволен. Настояваха да ви кажа, че тези джипове са по-добри за придвижване по размекната почва отколкото по снега, но аз поизмених техническите характеристики, за да ги пригодя към фаулата.
Дължа благодарност на Сюзан Молдоу и Нан Греъм от „Скрибнър“, на Чък Верил, който редактира ръкописа, и на Артър Грийн, който е моят литературен агент. Не бива да пропускам и Ралф Вичинанца — литературният ми агент за чужбина — който ми предложи поне шест варианта на фразата „Тук няма зараза“ на френски език.
Една последна забележка: тази книга е написана с най-съвършения текстови редактор на света — автоматична писалка „Уотърман“. Писането на ръка на първата чернова на такава дълга книга ми върна онзи пряк досег с езика, какъвто не съм имал от години. Една нощ дори се наложи да работя на свещ — спряха тока. През двайсет и първи век рядко се разкриват подобни възможности, затова трябва да им се наслаждаваме докрай.
А на всички онези, които ме придружиха дотук, благодаря, че прочетоха моята творба.