Устните на Сиси треперят.
— Съжалявам, Дейвид. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Толкова съжалявам.
Обръща се към мен, заравя лице в якето ми и крещи право срещу сърцето ми.
62
Вървим покрай крепостната стена и оглеждаме околността. Нощта е започнала да се спуска и кървавото небе вече надвисва под тежестта на новия сумрак.
— Колко дълго, докато дойдат? — пита Сиси.
Вперваме поглед надолу по стръмния планински склон, осеян със скали, към гъстия балдахин на гората. Пустошта се простира под нас, докъдето поглед стига, като безкраен изтъркан килим.
— Много от тях са умрели в пустинята — отговарям. — Може би над милион. Но има още много милиони други. И ще се появят. Дай им три последователни дни с проливен дъжд и облаци, покриващи небето, и ще се доберат до тук повече или по-малко пострадали. Зависи от времето. — Взирам се мрачно в тъмнеещия хоризонт. — И дори да не завали със седмици, дори да грее всеки ден, те пак ще дойдат. Ще построят още покрити лодки или ще ремонтират повредените. Или пък ще конструират защитен влак. Каквото и да предприемат, не разполагаме с повече от две седмици.
Крачим покрай дължината на стената, а главите ни са ангажирани с размисли.
— Ще намерим два действащи делтапланера — предлага Сиси след малко. — Клеър спомена, че можело и да има някои използваеми. После ще полетим на изток. — Остава задълго с лице, насочено в източна посока. Когато заговаря, тонът й прелива от самообвинение. — Ти беше прав, Джийн. Трябваше да те послушаме. Още по времето, когато имахме някакъв шанс. Трябваше всички да продължим на изток заедно с теб. Ако не бях подходила така глупаво, сега всички щяха да са живи.
— Не говори така.
— Но е самата истина.
— Може би не е.
Обръща се да ме погледне.
— Какво имаш предвид, Джийн?
— Не знаем какво има на изток, нали така? — отвръщам. — Не знаем нищо.
— Знаем достатъчно. Наясно сме, че баща ти е искал да се насочим натам.
Тикам ръце в джобовете на якето си.
— А какво всъщност знаем за него? — Сега е мой ред да устремя поглед на изток към зеещото нищо. — Нямаме представа защо е изоставил плана, свързан с Ориджин. Нито защо си е тръгнал оттук седмици, преди да се очаква да пристигнем. — Клатя глава. — Какво го е накарало да обърне гръб на мечтата си? И този път да ме изостави окончателно?
Сиси стои, загледана към къщите, сгушени в сенките от другата страна на ливадата.
— Сигурно е било нещо тук. Така трябва да е. Нещо го е стреснало. Нещо го е променило. — Погледът й се спира върху изолираната сянка на сграда, разположена близо до периметъра на гората. Лабораторията, където той е прекарвал цялото си време. Когато за последно бяхме тук, претърсихме я из основи, но тя така и не издаде никоя от тайните му.
Ала Сиси продължава да стои втренчена в нея със сключени вежди, потънала в дълбок размисъл.
— Какво му се е случило? — питам. — Как е възможно да се промени така драстично?
Въпросите се реят над нас като струйки дим, без да получават отговори.
Не отнема много време да открием действащи делтапланери. На Сиси й хрумва метод, който е резултатен и ефективен: оглежда ги за прах. Всеки делтапланер, по който има относително малко прах, трябва да е бил използван от Клеър не чак толкова отдавна. С помощта на няколко светила, които открихме да се валят наоколо, двамата се движим по коридора и инспектираме делтапланерите — на практика всички до един потънали в плътен слой прах, — висящи по стените. След по-малко от половин час откриваме два не чак толкова прашни. Оставяме ги до вратата, а утре ще ги огледаме по-щателно на слънчева светлина.
Нощното небе е потънало в чернота. Суровият вятър превръща росата по ливадата в слана. Примижаваме заради студа и унило мерим разстоянието между нас и къщите.
— Да отидем в офиса на Кругман — предлагам. — Можем да се устроим там за през нощта. Да използваме камината.
Офисът е неузнаваем. През строшените прозорци не спира да вее. Прекатурените мебели са притиснати към стената, като че запратени там от вятъра. Наясно сме, че случаят не е такъв. Атаката на здрачниците е онова, което е унищожило всичко — и всички — тук. Дори масивното дъбово бюро е обърнато наопаки, а три от четирите му крака са пречупени.
Сиси отива до бюрото. Взира се в дълбоките бразди, оставени от нечии нокти, в белите трески, стърчащи под всякакви възможни ъгли, също като счупени кости, пробили кожата. Полувтвърдена жълта течност е оформила локва в едно от строшените чекмеджета. Останките от разтопен здрачник. Сиси обгръща тялото си с ръце, като че да се предпази от внезапен студ.