— Какво има? — питам.
Тя само клати глава. Но очевидно нещо я притеснява. Раменете й са твърде вдървени, а лицето й има пепеляв оттенък.
— Не, сериозно. Какво има?
Тя поема дълбоко въздух.
— Кога ще говорим за това?
Стрелкам я с поглед, като се мъча да схвана.
— Кое е „това“?
Тя ме поглежда неуверено.
— Трябваше да го обсъдим по-рано. Но… моментът никога не беше подходящ. Нито във влака, нито когато Дейвид… — Гласът й заглъхва и изречението увисва недовършено, сякаш очаква аз да го допълня.
— За какво говориш?
Помежду ни се настанява тишина. Очите й са спрели върху мен и когато я поглеждам, тя улавя погледа ми и го задържа. И в този момент разбирам. Става ми ясно каква тема се опитва да повдигне така неохотно. Проблем, удобно отбутван встрани през последните няколко дни заради битки, бягане и умора, но който не може повече да бъде избягван.
— Разбираш ме, нали? — промълвява, а очите й почти умоляват да е така.
Кимвам бавно и без желание. Следващите ми думи са по-тихи от шепот и са изречени като нежелано признание.
— Защо се чувствахме така естествено? Когато бяхме преобразени, защо усещахме като нещо толкова нормално — всъщност като нещо безкрайно по-добро — да сме здрачници?
Тя приближава към мен с ръце, обвити около тялото й.
— Защо, Джийн?
Нежно я придърпвам към себе си.
— Не знам — отговарям.
63
Тази нощ не оставаме да спим в офиса на Кругман. Погромът вътре, духът на Кругман, който още витае сред стените му, студеният вятър, проникващ в него, всичко това кара разходката до къщите да изглежда за предпочитане. Настаняваме се да преспим в сградата за тъкане и шев. Устройваме си постеля пред огнището, напълно изтощени. Затварям очи и се мъча да събера сили да запаля огъня. До мен Сиси все още седи с напрегнато тяло.
— Колко светила имаш? — пита.
— Останало е само едно — отговарям. — Защо?
Тя клати глава.
— Сиси, какво има?
— Нищо. Просто ми е трудно да заспя без някакво оръжие под ръка.
— Тази нощ никой няма да се появи. Нито утре вечер. И още няколко нощи след това. Тази нощ сме в безопасност. — Полагам длан на гърба й, за да й вдъхна утеха. Тялото й е стегнато.
— Знам — съгласява се. — Но все пак.
— Утре ще си набавим светила. От лабораторията. Става ли? Там има много. Сега да поспим. На сигурно място сме.
Тя не казва нищо, само гледа навън през прозореца.
По-малко от десет секунди по-късно не мога да направя нищо по въпроса и потъвам в дълбок сън.
Будя се. Сигурно са минали часове. Тялото ми е вдървено и схванато. В стаята е толкова студено, че от устата ми излизат бели облачета. Постелята до мен е празна. Докосвам леката вдлъбнатина в завивките. Студена е. Няма и бегъл помен от топлина.
Навън студът е смразяващ. Ушите започват да ме болят и убивам стегнато одеялото около главата си като шал.
— Сиси? — произнасям в обгръщащия ме пълен покой. Не силно, макар наоколо да няма никой. Въпреки че нямам причина да се боя. Въпреки че сме сами тук в планината и на километри няма жива душа.
— Сиси?
Единственият отговор е мразовитото пукане на ледения въздух. Вкарвам в действие последното светило и го държа пред себе си. Покритите с камъни улици са ограждани от тъмните и потънали в тишина къщи. Когато достигам границата на селото, зървам дирята, оставена от нея в тънката снежна пелена. Води навън от селото по посоката на тъмната гора. Към лабораторията, където пренавитата и неспособна да заспи Сиси явно е отишла да търси светила.
Забързвам нататък, лъчът на светилото ми започва да избледнява, а замръзналата трева хрущи под подметките ми. На петдесет метра от лабораторията съм, на десет метра, на един метър от отворената врата и сега, точно в мига, когато светилото угасва, надничам в лабораторията, сега минавам през прага, сега вече съм в тъмната постройка без прозорци.
Сиси се е отпуснала на един от работните плотове. Всички сили са се изцедили от тялото й. Слаба и разсеяна зелена светлина я осветява и прави силуета й отчетлив. Трепери от… Тъга? Шок? Страх? Не знам точно какво. Единственото, което знам, е, че нещо у нея се е прекършило и тя е безвъзвратно променена.