В допълнение, това е… (край на извадката).
64
В продължение на близо половин час преглеждам преводите на баща ми. В началото прелиствам страниците бавно, не съвсем сигурен какво точно чета, а смисълът все още ми убягва. Но докато следвам натрапчиво познатия почерк на баща ми да се лее по хартията, отминавам мастилени петна, където като че е задържал писалката за по-дълго, направил пауза заради пълното си смайване, постепенно сглобявам нещата.
Тези листове са пълно сквернословие.
Дърпам се настрани от работния плот, надалече от купа листа, все още прочетени само до половина. Впервам поглед навън. Нищо не е същото; всичко се е променило.
— Докато бяхме в сградата „Домейн“ — шепне Сиси, а думите й са напълно лишени от живот, — на петдесет и деветия етаж видях абсолютно същите документи. Стара мухлясала хартия на път да се разпадне. На всеки лист имаше същия знак във форма на полумесец. Лежаха в отворен наполовина изпразнен кашон. Някой се беше вмъкнал на етажа и беше открил кашона.
Стоя втренчен в страниците и просветващите полумесеци.
— Баща ми е онзи, който се е вмъкнал там — обяснявам. — Очилата, които си намерила, са негови.
Сиси кимва тъжно.
— Откраднал е част от писанията и ги е донесъл в Мисията. Тук ги е превел. И после се е скрил, неспособен да се помири с откритото.
Насочвам поглед към дупката в ъгъла на помещението.
— Ашли Джун — прошепвам. — Била е тук. Открила е написаното, тя е изровила листовете.
Сиси пристъпва към работния плот.
— Погледни луната — промълвява, а пръстите й следват очертанията на знака, отбелязан на една от страниците. — Истината е в луната.
Помня тези нейни думи. Думите на Ашли Джун. И също така помня нещо друго, което каза тя и начина, по който го произнесе, сякаш бе предупреждение.
Понякога истината не ти дава свобода. Преследва те и ти се ще никога да не си я научавал.
Осъзнавам, че съм неспособен да говоря. Не и за това, като че е нещо, което може да бъде обсъждано, анализирано, разчепкано и вкарано под контрол само с някакви си думи. Изхвърчам през вратата, изпитал потребност да съм далече от лабораторията, да се намирам на открито, да няма нищо, което да ме дели от луната и звездите.
— Джийн!
Продължавам да тичам, все едно, че болката в краката и дробовете ми ще може да заличи узнатата истина, придобитите знания, прощаването с наивността. И дори когато препускам с пълна сила, преглъщайки сълзите си, пак успявам да го почувствам: тромавото ми тяло. Така различно е от стремителната пластичност, която ме съпътстваше, докато прекосявах Пустошта като здрачник, от хармонията между движещите се крайници, от единството на брутална сила и грациозност. Сега човешкото ми тяло се подрусва над краката ми грозно и непохватно.
— Джийн! Почакай!
Езерото се изпречва пред мен, не съм избрал посоката съзнателно, но нетърпеливите ми крака сега се движат още по-пъргаво. Вятърът вие, усещам повея му по тила си, по голите си глезени. В следващия момент тичам по стръмния бряг, като прескачам повалени трупи. Пробивам със стъпала гладката повърхност на езерото.
Студът ме прерязва като стъкло. Но преди да успея да нагазя по-дълбоко, Сиси ме сграбчва за рамото.
— Джийн!
Дърпам ръката си. Но тя стиска и внезапна промяна в равновесието запраща и двама ни във водата. Ръката ми се блъска в камък, лежащ на плиткото дъно; от дланта ми потича кръв. Показваме се над повърхността, запъхтени и мокри, а целият въздух се е изцедил от дробовете ни. Чувствам студа като хиляди иглички, забили се в мен.
— Трябваше да се преобразя преди години! — крещя и пляскам водната повърхност. — Защо просто не се трансформирах? Защо беше тази ненужна борба, защо цялото това страдание нощ след нощ, месец след месец, година след година? — Тялото ми замръзва, но очите ми пламтят от гняв. — Защо, Сиси? Защо бяха тези ежедневни мъки да оцелеем, когато не сме нищо друго, освен мутанти? Когато не сме нищо повече от аномалия?
— Джийн…
— Ние сме онези, наопаки на Вселената! Трябвало е просто да се преобразим! — Сега от очите ми бликат сълзи и прогарят симетрични пътеки по лицето ми. — Когато бях на пет, когато бях на шест, на седем, на осем, когато бях на тринайсет… Просто е трябвало да се преобразя! И този неописуем ад би свършил. Намирал съм се на едно порязване и капка слюнка от промяната — от трансформирането обратно към нормалното ми състояние, към истинската ми природа, естествената ми същност. А не това! — Блъскам по гърдите си, зашлевявам лицето си. — Не онова, което винаги съм смятал за истинско! Не този изрод, който представлявам.