Едно лице изплува от мрака и едва ли не се притиска към стъклото. На Владетеля е. По-дребен и по-крехък е от внимателно изградения му имидж за пред обществото. От ъгълчетата на устата му се стича слюнка и оформя две идентични вадичики по брадичката, преди лепкавата слуз да полети към пода. Езикът му се показва и облизва тънката му долна устна.
Различавам очертанията на друго лице. На мъж е. Виждал съм го преди. Всъщност не много отдавна, но не мога да си спомня къде. Висок и плещест е, с огромни рамене, напълно различен от останалите наблюдаващи с техните прекомерно големи униформи и тънки като вейки ръце. Устремил е настойчиво очи към мен иззад кръглите си очила без рамки.
Владетеля шепне на свитата си. Секунда по-късно се понасят като един. Става ясно, че не проявяват интерес да оглеждат повече ниши. Открили са онова, което търсят.
Взирам се в другата страна на коридора, като се мъча да зърна Сиси. Не виждам нищо.
— Сиси! Чуваш ли ме? — Притискам ухо към стъклото. Долавям заглушения далечен отговор, но не успявам да разчленя и дума. Крещя отново, но отговорът й е все така приглушен. Накрая и двамата се отказваме и потъваме всеки в собствената си изолираност.
Три минути по-късно подскачам и удрям глава в тавана на нишата. Припомням си мъжа с широките рамене. Бях се натъкнал на него в Института за хепъри по време на галавечерята само преди няколко седмици в навечерието на Лова на хепъри. Мъжът ме притисна в иначе празната тоалетна в Института. Задава ми въпроси за лова, направи някои странни предположения относно него, а аз го пренебрегнах, решил, че е един от папараците. Но после той ми каза — помня точните му думи — нещо озадачаващо в мига, преди да напусне помещението. Нещата не са каквито изглеждат.
Обзема ме страх докато лежа сгушен в този метален ковчег дълбоко в недрата на земята. Какво прави тук този мъж? Кой е?
Нещата не са каквито изглеждат.
И изведнъж в съзнанието ми изниква нещо друго, което той изрече, докато излизаше от тоалетната — думи, произнесени с почти насмешливо нехайство, които обаче сега кънтяха в стените на металната ниша. Тайнствени слова относно Ашли Джун.
Трябва да внимаваш. Тя не е тази, за която я смяташ.
9
Ашли Джун
Ашли Джун плячкосва из селото цялата нощ. През първия час беше пълен екстаз. Вилнеене по улици, пълни с хепъри, лов до насита редом със стотици други здрачници. Хепърите — почти до един момичета — се мъчеха да избягат, но походката на всички им беше странно тромава и неграциозна. Здрачниците ги подбираха като нарциси по полето. Някои от хепърските момичета, също толкова безполезно, се опитаха да се скрият под легла или в гардероби. Бяха поглъщани в самото си скривалище, насред експлозия от трески. В продължение на часове скърцането на челюсти и тракането на зъби огласяваха нощта. След това, когато вече нямаше хепъри, които да бъдат изядени, здрачниците се захванаха да облизват петната кръв останали по стени, дървени подове и покрити с камъни пътеки.
Прекараха езици по всяка повърхност в селото, също като ненаситна глутница вълци, облизващи кокала до чисто.
И все пак нощта не мина без своите разочарования. Голям брой хепъри се изплъзнаха от ноктите им и избягаха с влак. Поне няколко десетки здрачници се спуснаха след влака беглец, натъпкаха се през началото на моста с форма на гърло на бутилка и успяха да се вкопчат във вагоните, представляващи клетки. По-умните направиха обратен завой и се върнаха обратно право в селото на хепърите. Бяха наясно, че влакът набира скорост, а хепърите при всички случаи бяха напълно недосегаеми зад непробиваемите стоманени решетки. В селото имаше още хепъри, готови да бъдат заловени.
След като здрачниците най-сетне се заситиха, облизаха окървавените си устни и увиснаха с главите надолу от улични лампи и стрехи. Или се втурнаха към крепостната стена, поглъщайки уиски от бутилките, открити в трапезарията, където тесните шлицове на прозорците послужиха като почти идеални, едва ли не направени по поръчка, стойки за спане за някои от тях. Взираха се в нощното небе, а претъпканите им с храна подути тела потръпваха от наслада. Знаеха със сигурност, че без значение колко години съществуване лежаха пред тях, тази нощ бяха достигнали своя апогей. Нищо и никога не можеше да надмине това. Може би именно по тази причина бяха така небрежни — вече не ги очакваше по-знаменателно събитие. Препълнени и заситени, потънаха в дълбок и непробуден сън, напълно забравили, че са навън и с лице на изток.