Сиси трепери — дали от страх или от студ, не ми е известно, — а вече пепелявото й на цвят лице е още по-бледо.
— Не би изпитвал подобна лоялност към здрачниците. Не и след като…
— Не е било от лоялност към тях! А от лоялност към собствените му безценни принципи. Защото баща ми никога не е подкрепял унищожението, никога не е бил за геноцида. Държеше единствено на спасението! Помниш ли какво каза главният съветник? Как баща ми е проповядвал, че няма по-издигната цел от това да лекуваш болните, да пречистиш нечистите. Как няма по-възвишено призвание от това да спасиш здрачниците. Само че сега баща ми вече няма какво да спасява, нищо, което да лекува. С изключение на самия себе си. В това се крие жестоката ирония. Гледал е на себе си като на спасител, докато не е осъзнал, че в ръцете си не държи нищо друго, освен мръсна бомба. Която се е налагало да запрати далече, колкото е възможно.
Сиси се свива на мястото си и прави гримаса. Противи се, безпричинно отлага неизбежното.
Нещо топло се плъзга по ръката ми. От раната се стича кръв.
— Виждаш ли това? — питам и тикам окървавената си ръка пред лицето на Сиси. — Виждаш ли тази кръв? Това е напаст, Сиси. Инфекция. Смърт. Нещо отвратително. Ненормално!
Сиси клати глава с широко разтворени очи. Постепенно я напуска всякаква борбеност. Силата й я предава и стената от отричане около нея се срутва, като че построена от карти. Мига неудържимо, краката й омекват.
— Помисли за кръвта, течаща в моите вени, в твоите…
Тя крещи.
Вопълът й е протяжен и изпълнен с агония и ехото му се разнася в планината. Млъква едва когато се свлича на колене. Притиска глава в гърдите си. Започва да се тресе. Подгизналите й дрехи се надиплят на гънки около тънката й бледа фигура.
Толкова е различна от момичето, което срещнах в купола. Отишъл си е закачливия блясък в очите й, прямотата, с която ме гледаше, топлината и силата, излъчващи се от бронзовото на цвят тяло. Момчетата постоянно се въртят около нея, а ръцете й като че винаги са преметнати през раменете им, за да ги защитят и насочат. Маниерът, по който се усмихваше със затворени очи и глава, отметната назад, в състояние на чиста наслада. Начинът, по който пееше. Начинът, по който ме целуна. Вярата й, че лоялността е доказателство за обич.
Всички тези качества, които ме привлякоха у нея и караха сърцето ми да тръпне, не представляват нищо повече от странични ефекти на вече изчезнал вирус, резултати от хранителен експеримент, излязъл от контрол.
Вече не виждам никое от тези качества, не и у това съсипано създание с кичурите черна коса, залепнали към хлътналите бузи и тънката шия, приведена напред сякаш е пречупена. Изцедена от цвят, безмилостно потопена в палитра от живак и сребро.
Трепери; цялата се тресе. На ръба е, тялото й е на път да изпадне в неконтролируеми спазми, а от очите й ще бликнат сълзи. Моята силна и смела Сиси. Най-накрая е на път да се пречупи.
Изведнъж у мен настъпва някаква промяна. Размества се нещо из основи. Заговарям. С внезапна и неудържима нежност.
— Сиси.
Тя вдига поглед към мен. За миг се колебае, все едно не е сигурна дали разчита изражението ми правилно, дали тълкува вярно тона ми. И в следващия миг газя през водата към нея, обгръщам я с ръце и нежно я вдигам.
Потънали сме в мълчание, само тракащите ни зъби нарушават тишината. После дори този звук заглъхва, когато се притискаме плътно един към друг, за да се топлим. Луната озарява цялото езеро и в него ясно се вижда отражението на покрития със снежна шапка връх. Сега вече е съвсем тихо. Всичко е спокойно. Дори телата ни са спрели да потръпват. Езерото е огледало за безкрайния небосклон над него. Сами сме в целия широк свят.
— А сега какво? — шепне Сиси и устните й се движат, притиснати до моята шия.
Притискам я още по-плътно към себе си.
— Да си вървим у дома — казвам.
65
У дома.
У дома не са празните къщи, покрай които минаваме, нито стаята, в която съблякохме мокрите си дрехи и застанахме треперещи пред камината. Не е Мисията, която още е пълна с храна, напитки и дрехи.
Домът ни не е и метрополисът. Защото бихме могли да го направим наш дом. Стига да го искахме. Ако желаехме да се преобразим, би било съвсем лесно. Бихме могли да съберем малко препечена от слънцето разтопила се плът, да я втечним и да сипем от течността в открита рана през нощта, щом вече сме близо до метрополиса. Стига да го искахме.