Но Сиси не го иска.
— Аз съм това, което съм — заявява. Отдръпва се леко да ме погледне в очите. В ирисите й танцуват пламъчета. — Не бих могла да се превърна в онова, което са те, Джийн. Не ме моли за такова нещо. Родила съм се така. На място съм в собственото си тяло.
Кимвам и придърпвам юргана по плътно около раменете ни. Огънят гори буйно. По стените танцуват сенки.
— Ами ти? — пита тя.
Мълча. Не заради колебание или нерешителност. А само защото искам да преживея пълноценно момента, защото усещам, че е на път да започне нещо ново, че вече нищо няма да е същото.
— Излъгаха ни — казвам. — Лъгали са старейшините в Мисията, жителите на селото. В продължение на поколения. Не са допускали да узнаем истината, защото научехме ли, всички бихме избрали да се преобразим в здрачници. А ако това нещо се е случело, бихме спрели да се възпроизвеждаме. И с единствения начин да се попълват запасите от хепъри би било свършено. Завинаги. — Тонът ми става по-твърд. — Пълнили са нашите глави с лъжи, за да могат да пълнят своите стомаси.
Навеждам се напред и се втренчвам в огъня.
— Убиха всеки, към когото изпитвахме чувства, Дейвид. Епап. И Джейкъб. Погубиха баща ми или човека у него, когото аз познавах и обожавах; този мъж го убиха. Как бих могъл да се превърна в един от тях?
Тя протяга ръка към моята под юргана.
— Гледат на нас като на добитък — продължавам. — Смятат ни за по-нисши от тях, без стойност. Но като се замисля за хората, имали значение за мен, не виждам нещата така. Припомням си Епап, който с такова себеотрицание пожертва себе си, за да ни спаси. Или за Джейкъб, който се хвърли от влака, преди да се е преобразил. Или за теб, Сиси, която се втурна, без да се замислиш, сред милиони като тях за доброто на Дейвид.
В проблесващите й очи проличава мъчителна носталгия. Припомня си момчетата, годините в купола, слънчевата светлина, отминаващите сезони, съвместния им живот. Вечерите им около огъня, песните и смеха. Сълзите.
— Това сме ние — казвам и сега ръцете ми стискат толкова силно нейните, че се боя да не потръпне. Но тя само стиска в отговор. — Хора сме. Живеем с пълна сила. Смеем се, усмихваме се, обичаме, случва се да разбиват сърцата ни. Не си слагаме спирачки. Живеем пълноценен живот. Живеем един за друг. Ако тези черти са странни и принадлежащи на мутанти, така да бъде. Предпочитам ги пред „нормалните“. Избирам тях пред скучното безцветно и себично съществуване, което водят те.
Обръщам се с лице към нея; юрганът се смъква по раменете ни и пада на пода. Хладен въздух обгръща телата ни. Но това е без значение. Разполагаме с достатъчно топлина — тази на двамата заедно. Поемам лицето й в ръце, красивото и волево лице, на което се възхищавам толкова много. Погледът ми се премрежва и аз мигам, за да прогоня сълзите, защото нямам желание нищо да замъглява нейния образ.
И думите, които промълвявам след това, са най-чистите, най-сладките, най-откровените и силни думи, които някога са излизали от устата ми.
— Избирам теб, Сиси. Ти си моят дом.
66
Изгаряме цялото проклето село. Започваме с постройките, в които са складирани резервоарите с газ и бензин.
След това реакцията е верижна, една дървена сграда се подпалва от съседната, гори лесно като купчина дърва. Докато накрая цялата Мисия не се превръща в голяма клада, чийто огнени езици се издигат съм светлеещото небе.
Наблюдаваме от крепостната стена. Огромният огън хвърля ослепителни отблясъци и сенки върху скалистия хребет на планината. Източен вятър набира сила и аз кимам към Сиси. Тя затяга каишите на делтапланера, с който целия предишен ден се е учила да лети. Следвам я, на дръжките от двете ми страни висят раници, пълни с храна и вещи от първа необходимост, колкото успяхме да натъпчем в тях. Отново проверявам джоба си, за да се уверя, че парчето хартия вътре е в безопасност. Открих го вчера в лабораторията сред други листа. Писмо. Нагънато е многократно, написаното е с почерка на баща ми.
Върху нас валят пепел и жар.
Тя ме поглежда, а очите й блестят. Кожата й сияе.
— Готова съм — изрича.
И двамата сме готови. През последните няколко дни се хранихме, пихме вода и спахме достатъчно, за да се заредим за дълъг път.