Хвърлям поглед отвъд крепостната стена към сутрешното небе. Взирам се продължително и устремено по начина, по който го е правил баща ми безброй пъти. Мисля си за намереното писмо, сега скътано на сигурно място в джоба ми, парчето хартия е толкова дрипаво, изпомачкано и малко, че със Сиси сме го пропускали в продължение на дни. Не е адресирано до мен, а до непознат за мен човек на име Тобайъс. Но написаното говори лично на мен. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново. Думите на баща ми по мой адрес, думи, които никога няма да забравя.
Представям си как баща ми е стоял тук неотдавна, съвсем сам на крепостната стена, един разбит човек. Сигурно очите му са обходили за последен път линията на дърветата долу, като едновременно се е надявал и боял, че ще зърне как със Сиси се появяваме от гората, оцелели след Лова на хепъри. И вероятно мълчаливо е ронил сълзи на самота, докато се е затичвал, за да полети с делтапланера си на изток.
Колко ли натежало трябва да е било сърцето на баща ми. Пожертвал е всичко: жена си, дъщеря си и сега може би сина си. И всичко това за нищо. Вината, разочарованието, трябвало е да носи всичко това съвсем сам. Успявам да зърна как сърцето му се разбива, докато лети, а късовете политат надолу. Докато накрая не му остава нищо. Виждам го как освобождава каишите. Зървам как тупва на земята. Пред погледа ми е как делтапланерът му, сега без човек на него и много по-лек, се понася в небето като перце. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново.
— Мислиш за баща си — мълви нежно Сиси.
— Да.
Усмихва се с лека усмивка.
— Може би.
— Може би какво?
— Може нещата да не стоят така, както си мислим. Може да не се е опитвал да ни отпрати, с цел да загинем. Може би…
— Да?
— Може би е желаел да ни даде нов старт. На единственото място, където е знаел, че ще сме свободни. Надалече. Ново начало. — Устремява поглед на изток и когато се обръща да ме погледне отново, от очите й се излъчват готовност и живец. — Да не приемаме най-лошото възможно обяснение — казва и се усмихва, този път широко.
Неотдавна и недалече от мястото, на което стоим в момента, Клеър ми каза нещо за баща ми. Сега си го спомням. В онзи момент наистина не го осмислих, но сега думите й звучат в главата ми. Каза, че след като се върнал в Мисията, баща ми често прелитал цялото разстояние до метрополиса. Правел го е с надеждата за един бегъл поглед. Към мен. Дори да е трябвало да е отдалече, обясни тя, от много високо в небето.
С години обикалях улиците на метрополиса, вперил поглед нагоре с надежда, по-скоро детински копнеж, да зърна дистанционно управляван самолет. В очакване на някаква вест от баща ми. Каквото и да е. Но след известно време се отказах с унило сърце. Баща ми обаче все пак е дошъл. Само че го е сторил твърде късно; по онова време вече рядко излизах през деня, като се изключат периодическите посещения на овощната градина. Прелитал е над празния метрополис по същия начин, по който някога аз бродех из празните улици. Търсел е, но не е намирал. Предадох се твърде рано. А баща ми е дошъл твърде късно. Разминали сме се.
— Ново начало — повтарям. Вглеждам се в окъпания от отблясъците на зората хоризонт. — Да. Ще ми се да вярвам в това.
Тя кима, погледът й е ясен и ведър, а вятърът развява косата й. Проверява за последно ремъците.
— Готов ли си?
Кимвам, а очите ми са навлажнени.
— Да. Сега вече наистина съм готов. — Сърцето ми блъска бясно. После, тъй като съм неспособен да се спра, разкопчавам моите ремъци. Очите на Сиси се разширяват заради приятната изненада, когато доближавам до нея. Целуваме се продължително и страстно, а когато свършваме, усмихваме се един към друг с все още долепени чела.
— На изток — произнася тя.
Кимвам.
— Ще следваме река Неде, докато се доберем от другата страна на планината.
Целуваме се още веднъж, този път по-нежно. И в следващия миг тя тича по крепостната стена, като движи краката си бързо и рязко. Скача от ръба и наблюдавам как умело улавя посоката на вятъра и се издига стабилно нагоре. Понася се на изток, за секунда вдига ръка във въздуха и стяга юмрук.
Усмихвам се. Оглеждам Мисията за последен път. После аз също затичвам по крепостната стена, скачам и политам в небето. Само след няколко минути съм скъсил разстоянието между нас. Ще се движим по този начин. За колко дълго — нямаме представа. Знаем само, че докато вятърът духа в гърбовете ни и делтапланерите ни се държат, ще продължим да летим на изток.